Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание
Себастиан Бергман #4
Той не знае какъв ден е днес.
Знае само, че е празничен. Още е по пижама, макар да минава девет часът.
Всички са у дома. Откъм хола долита музиката от „Спондж Боб“.
Мама му подава купичка йогурт и го пита дали си е измил ръцете, след като е ходил до тоалетна. Той кимва. А дали иска и един сандвич? Той поклаща глава. Йогуртът му стига. Ванилия/банан. Всъщност би предпочел корнфлейкс, но Фред го е довършил, затова трябва да се задоволи с овесени ядки. Е, след като Фред му изяде корнфлейкса, той пък ще включи дивидито веднага след закуска. Ще гледа „Трансформърс: Тъмната страна на Луната“.
Отново.
На вратата се позвънява.
— Кой ли може да е в този час? — учудва се мама и отива до пътната врата.
Той дори не обръща внимание на така познатия звук от натискането на бравата.
А после се чува силен трясък и нещо като тупване в антрето.
Той скача от стола и изпуска лъжицата с йогурта на пода, но даже не забелязва. От спалнята на горния етаж татко вика разтревожено. Още не е станал. Сега обаче се чуват забързани стъпки.
И тогава някой застава на прага на кухнята.
С пушка.
Сега бяха две.
Тя беше разделена на две личности.
Вътрешна и външна.
Външно тя все още се движеше.
С принуда, но целенасочено. Наученото в училище — да стои на едно място, ако се изгуби, противоречеше на вродения инстинкт — да бяга.
А дали се беше изгубила?
Не знаеше къде точно се намира, но знаеше накъде се е запътила. Не се отдалечаваше от шосето дотолкова, че да не чува автомобилите. Можеше да излезе на пътя. Да върви покрай него. Да се скрие, ако някой дойде. Да продължи, докато стигне табела, да се убеди, че е на прав път, и после пак да потъне в гората. Тоест не се беше изгубила. Нямаше причина да стои на едно място. Да не говорим за студа. Влажният студ, който я пришпорваше все напред. Движението щеше да я стопли. Щеше да позабрави и глада. Значи трябваше да продължи.
Вътрешно бе в покой.
Известно време беше тичала. Беше бягала сляпо. Сега не помнеше ясно от какво бяга, нито знаеше къде е попаднала. Не беше място, не беше пространство, беше по-скоро… нещо като чувство…
Не знаеше. Но тя беше там и там беше празно, и тя бе в покой.
Тя беше празна и в нея цареше покой.
Пълна тишина.
Това й се струваше най-важно. Докато беше тихо, щеше да е в безопасност. На мястото, което не беше място, осветено без светлина. Където никой цвят не напомняше на цветовете, които нейните все още виждащи очи продължаваха да долавят от външния свят. Отворени, но затворени за всичко, освен за чувството за безопасност. Което щеше да изчезне заедно с тишината. Усещаше го инстинктивно. Думите щяха да я разкрият. Думите щяха да срутят невидимите стени, и отново да направят всичко реално. Щяха да пуснат вътре ужасите, които се спотайваха отвън.
Трясъците, писъците, червената топлина и страхът.
Нейният собствен страх и чуждият.
Вътрешно тя стоеше тихо и в покой.
Беше принудена да продължи.
Да отиде там, където никой нямаше да я намери. Където никой нямаше да се опитва да я заговори. Външно бе принудена да закриля вътрешното.
Знаеше къде отива.
Бяха говорили за едно място. Бяха я предупреждавали за него. Място, където никога вече няма да те намерят, отидеш ли веднъж. Никога повече. Така казаха. Никой нямаше да я намери.
Външно уви твърде тънкото яке около тялото си и забърза.
Вътрешно се сви на кълбо, смали се и се замоли да изчезне напълно.
Ана Ериксон седеше в колата пред светложълтата сграда и чакаше.
Ваня закъсняваше. Крайно нетипично за нея. Ана реши, че това е поредната странност, която забелязва у дъщеря си през последните месеци.
Най-лошото беше, че вече не й се обаждаше.
Ако трябваше да бъде честна, Ана можеше да се примири с това. Разбираше причината. Понякога дори й се струваше, че си го е заслужила. Освен това истината беше, че с дъщеря й никога не са били в близки отношения и не са водили дълги разговори.
Валдемар страдаше повече. За него отчуждеността на Ваня беше непоносимо болезнена и това, в съчетание с болестта, го бе превърнало в развалина. Непрекъснато дърдореше за дъщеря си и онези тайни, които не бивало да крият от нея. За всичко, което трябвало да направят другояче. Той бе надхитрил смъртта само за да открие, че животът е пълен с терзания и разкаяние. Цялата ситуация, разбира се, измъчваше и Ана, но тя се справяше по-добре. Винаги е била по-силна от съпруга си.