Нещо се случи. При последния отговор.
Гласът леко се напрегна. Опъване на гласните струни, което повиши тона. Не много, друг изобщо не би забелязал, но не и Ваня. Франк си прочисти гърлото. Дали и той го беше усетил и сега се опитваше да замаже положението, или чисто и просто се беше закашлял?
Ваня зачака. Надяваше се Франк да е от хората, които не търпят мълчанието и започват да дърдорят. Може би щеше да опита да се дистанцира още повече от Ян Седер. Да разправя какво „е чул“ и да си намира алиби за убийството, без някой да му го е искал.
За жалост тя така и не видя как ще се справи Франк със ситуацията, тъй като очевидно Ерик не търпеше мълчанието и го наруши с приказки за предстоящото празнуване на първи май и покана Франк да вечеря у тях с Пия.
Моментът, ако изобщо е имало такъв, отмина.
— Ще ви помолим да останете в района, а ако се наложи да пътувате, да ни предупредите — каза тя и стана от стола.
— Заподозрян ли съм? — попита Франк с едва ли не развеселен тон и за първи път от началото на разговора прехвърли вниманието си от сина си към Ваня.
— Не, но все пак трябва да сме информирани.
— Смятах утре да отскоча до Вестерос. Има двудневна конференция за новите закони за опазване на дивеча. Може ли да отида?
Ваня се замисли. Каквото и да й се е счуло, не беше достатъчно основание да го задържа тук. Изобщо. Погледна младия мъж в количката. Ако имаше у дома дете в такова положение, тя също би искала да излиза понякога. Колкото и да обичаше Франк сина си, тя предполагаше, че изпитва същото.
— Да, можете. Два дни?
— Да, връщам се в сряда вечер.
— Къде ще отседнете?
— „Бест Уестърн“, мисля.
— Добре. Благодаря за помощта — подаде му ръка Ваня.
Франк пусна лъжицата в купичката и я пое.
— Довиждане, Хампус — добави тя, преди да излезе от стаята.
Франк седеше на прозореца и гледаше как Ерик тръгна на заден, завъртя волана и потегли от двора му. През затворената врата чуваше как четиримата полицаи още претърсват дома му. Зад него Хампус се напрегна на стола и нададе дълъг протяжен вой, все по-силен и по-силен. Франк се завъртя. Не беше епилептичен припадък. Беше се научил да различава обикновените, но понякога доста бурни движения от пристъпите. Хампус искаше да се изкъпе. Това беше най-важният момент в деня му. Можеше да се кисне в топлата вода с часове. Франк погледна часовника. Посещението на полицаите бе разстроило графика му, но все пак щеше да смогне да изкъпе Хампус и да го сложи в леглото, преди Моника да дойде за нощното дежурство.
Видя как червените стопове на Ерик се смаляват все повече и накрая изчезват, но все пак остана до прозореца, загледан в пролетната вечер.
Ваня Литнер.
Трудно й беше с Хампус, той го забеляза още в първата секунда след влизането й в стаята. Всички реагираха различно и той не й се сърдеше за това. Нито пък за настойчивите и според него почти агресивни въпроси за „ФилбоКорп“, Карлстен и убийството. Но внезапно бе замълчала, когато заговориха за Ян Седер.
Той не я познаваше.
Не знаеше какво означава неочакваното прекъсване на разговора и облягане назад. Означаваше ли това, че го подозира? Възможно ли беше да се окаже въвлечен в разследването им?
Познаваше Ерик.
Познаваше го и го харесваше.
Не алфа-мъжкар, от каквито — Бог беше свидетел — гъмжеше по тези места. По-отстъпчив и склонен на компромиси. И у дома нямаше нищо против да остави командването на Пия. Това беше задължително, за да върви бракът им, Франк беше сигурен в това, но все пак… Ерик знаеше собствената си цена, нищо че пред хората се преструваше, че свири втора цигулка. Той беше повикал Националния отдел за разследване на убийства. По-амбициозен полицай би отлагал до безкрай предаването в чужди ръце на случай, който можеше да се окаже определящ за кариерата му. Но не и Ерик. За него нямаше значение кой ще свърши работата, стига да я свърши добре. Айна много харесваше Ерик, винаги казваше, че е твърде добър за Пия.
Вероятно е била права.
Той си позволи за миг да си спомни колко му липсва тя. Тези моменти ставаха все по-редки и по-кратки, но сега остави спомените за Айна да го завладеят. Образът й беше кристално ясен в съзнанието му. Спомняше си всяка бръчица, всеки кичур коса, помнеше гласа й, тона й, смеха й.
Господи, колко я обичаше!
Беше страдал за нея. Страдание, толкова дълбоко, че се боеше, че никога няма да се измъкне от това състояние. Мрак, толкова плътен, че заплашваше да го погълне. Ако имаше да мисли само за себе си, навярно щеше да се предаде, да се остави на отчаянието. Но той си имаше Хампус. Който беше наполовина Айна. Който беше изцяло зависим от него. Не можеше да си позволи да застине в състоянието на непрекъснато страдание, малко по малко се застави да се върне. Прогони образа на Айна в лятна рокля на тревата, избърса една самотна сълза от миглите си и се обърна към сина си.