Нямаше време за страдание.
Нито пък сили.
Животът не му предлагаше подобни луксове.
Когато Торкел излезе от къщата на семейство Бенггсон, вече се свечеряваше.
Със скриването на слънцето пролетната топлина изчезна доста бързо и Торкел вдигна ципа на якето догоре, докато вървеше към колата. Същевременно му направи впечатление колко е свежо и приятно навън. Чистият въздух, лекият ветрец, който донасяше уханието от някоя отрано обработена нива и едва доловимия аромат на гора. Торкел спря и задиша дълбоко. Реши да отиде пеш до дома на Туршон. Ваня не се беше обаждала и той предположи, че семейството едва на неколкостотин метра оттук ще се падне на него. За момент се поколеба дали да не каже на Бенгтсонови, че ще остави колата си в двора им за малко, но реши, че няма кой знае какво значение.
Тръгна. Няколко малки птички използваха последните минути дневна светлина, за да си търсят партньори. Торкел се развличаше, като се опитваше да ги разпознае по песните. Когато момичетата бяха малки, прекарваха много време в природата. Торкел смяташе за важно да опознаят гората, не само детските площадки, надуваемите замъци и басейните с топки. Кошница за пикник, езерце с попови лъжички, виеща се водна змия, парченца кора, плаващи в бърз ручей; да събират плодове и ядливи листа, да се научат да познават птиците по песните и да различават дали дадена шишарка е нагризана от съсел или от катерица. Винаги имаше какво да правиш и да научиш в гората. Това бяха простички удоволствия, не някакви невероятни преживявания, но той си помисли, че напоследък твърде рядко има възможност да им се порадва. Веднъж Ивон бе подхвърлила, че на тези излети в гората най-много се забавлява самият Торкел, и може би беше права, но той все пак се радваше, че има възможност да дари дъщерите си с тези преживявания. В днешно време на децата не се позволяваше да ходят по места, където може да се наранят. Всичко трябваше да бъде контролирано и напълно безопасно през цялото време.
Той отмина полята и нивите и продължи по покрития с чакъл път към дома на семейство Туршон. След още десет минути различи жълтата къща между дърветата и скоро влезе в двора. Беше се насладил на всяка една крачка, но сега беше време да се върне в суровата действителност. Телефонът иззвъня. Погледна дисплея, преди да вдигне. Ваня. Разговорът беше кратък. Каза, че двамата с Ерик са приключили с Франк Хеден и попита дали да отидат при Туршон. Торкел отвърна, че той вече е там и те могат да се връщат в управлението. Щели да се видят там по-късно.
Едва бе затворил, когато пак иззвъня. Този път се оказа Фабиан, който съобщи, че са готови с Бенгтсоновата къща и половината група тръгва, имат ли нещо друго за вършене? Торкел нареди да дойдат при Туршон, след което хвана чукчето на пътната врата и пусна позлатената конска подкова върху металното квадратче няколко пъти. Никакъв отговор. Почука отново. Малко по-силно и продължително. Все така никой не отваряше. Торкел отиде при прозорчето и надникна в къщата. Дали бяха последвали съвета му и бяха заминали?
Торкел пак извади телефона, получи мобилните номера и на Феликс, и на Хана от Фредрика в управлението и набра единия. Феликс отговори след втория сигнал. Торкел се представи.
— Къде сте в момента? — попита.
— Заминахме за няколко дни, както предложихте. При сестрата на Хана.
— Кога се прибирате?
— Не знам, след два-три дни може би. Корнелия трябва да тръгне на училище.
Торкел чу приближаването на автомобил и видя как волвото на Фабиан влиза в двора.
— Трябва да говоря с вас. Къде живее сестрата на Хана?
— Край Фалун. За какво трябва да говорим?
Торкел се поколеба. Какво да им каже? Видя как Фабиан слиза от колата и тръгва към него. Посочи въпросително къщата и Торкел поклати глава и показа телефона си. Фабиан кимна.
— Чухме за мината — обясни Торкел накрая.
— Аха? — Феликс реагира неразбиращо.
— Загубили сте доста пари, когато Карлстенови са отказали да продават и плановете се провалили.