За своя изненада Ерик почувства, че звучи далеч по-възбуждащо, отколкото беше предполагал.
Мария изкъпа Никол във ваната, докато Себастиан разчистваше масата в кухнята след вечеря. Ядоха само сандвичи. Никой от тях нямаше желание да готви, а на Никол явно не й пречеше. Напротив. Изяде три сандвича със сирене и мармалад. Не беше рисувала друго след последната картинка с бялата къща на Карлстен в ъгъла. Никой от двамата не й досаждаше. Добре знаеха какво следва. И те, също като нея, предпочитаха да останат навън още малко. Себастиан се впечатли от скоростта, с която Никол се връщаше назад. Най-трудното при травмирани пациенти беше, когато заседнеха на едно място в случилото се и не можеха да продължат — нито напред, нито назад. Никол обаче явно нямаше подобен проблем. Тя показваше огромна вътрешна сила и зрялост. Престрашаваше се да си спомня.
Себастиан отиде в дневната и събра рисунките. Внимателно ги остави на масата. Чу как се отваря вратата на банята и отиде да ги посрещне.
Мария носеше Никол на ръце. Беше я увила в една от големите му бели хавлии. От банята се носеше мирис на сапун и влага.
— Можете ли да ми донесете чантата? — помоли Мария.
— Вече съм я оставил в стаята за гости — отвърна той и ги поведе натам.
Мария остави момиченцето на леглото и извади пижамата от голямата черна чанта. Беше синьо-бяла и имаше старовремски вид. Стилна по класически начин.
— Имате ли нужда от нещо преди лягане? — попита той.
— Само чаша вода.
— Ще донеса.
Когато се върна, Никол вече лежеше под завивките. Мария се беше отпуснала до нея и я прегръщаше. Той остави чашата на бюрото и се обърна, за да пожелае лека нощ. Никол го гледаше с големите си тъмни очи.
— Искам само да ти кажа, че днес се справи чудесно, Никол — похвали я той и седна до нея. — И майка ти, и аз се гордеем с теб.
Никол кимна и също изглеждаше горда. Той й се усмихна, погали я за миг по бузата, след което стана и се обърна към Мария:
— Ако ви трябва нещо, ще ми кажете. Аз съм в другата стая.
— Ами, има нещо… — започна тя неуверено.
— Какво?
— Никол е по-спокойна, когато и вие сте в стаята.
Себастиан зачака продължение на изречението. Тя едва ли просто му съобщаваше факт, който му беше известен още от болницата в Туршбю.
Мария бавно си пое дъх.
— Мисля, че би искала вие да лежите до нея, докато заспива — продължи тя смутено, все едно му отправяше неприлично предложение.
— Права ли е майка ти? — обърна се той към Никол.
Кратко кимване в отговор, но това му стигаше. Себастиан внимателно легна върху тясната ивица на леглото, която беше останала свободна. Веднага забеляза реакцията на Никол. Той погледна Мария, но този път с тревожна бръчка на челото.
— Има само един проблем — каза й.
— Какъв?
— Тясно е. Елате.
Чувството беше особено. Сякаш се беше отворила цепнатина във времето и той се бе върнал десет години назад.
Отново имаше семейство. Жена, която лежеше в едната половина на двойното легло в спалнята му. Той в другата.
Дете между тях.
През последните години в леглото му бяха спали много жени.
Но никога десетгодишно момиченце.
И въпреки това му се струваше съвсем естествено. Това беше най-странното. Може би защото Никол все повече му напомняше на Сабине. Или защото за първи път от много години разбираше какво е едно дете да ти има пълно доверие.
Дете, което не искаше нищо друго, освен да му отвърнеш със същото.
Което нямаше скрити цели и задни мисли.
Което, за разлика от него, беше напълно искрено.
Може би истината беше, че изпитваше обич. Нежност. Напълно освободен от похот и страст.
Беше изпитвал много от тази нежност и към Ваня. Поне в най-хубавите им моменти. Но лъжите през цялото време се изпречваха на пътя му и разваляха всичко.
Тя не знаеше. Той знаеше.
Беше еднопосочно и сложно.
Знаеше, че няма да може да заспи. Затова лежеше и се наслаждаваше на близостта на Никол и на спокойното й дишане.
Беше прекрасно.
— Спите ли? — прошепна Мария.
Той не искаше да отговаря. Искаше да остане в това полусънно състояние. Но тя беше част от него. Важна част, затова той отговори: