Дръпна се от вратата и се обърна към ключаря:
— Отворете. Но ако обичате, не влизайте.
Ключарят, среден на ръст мускулест мъж с очила, облечен в гащеризон и тениска с логото на фирмата, кимна, пусна кутията с инструменти на земята и я отвори. Торкел седна на стълбите и се зае да си обува калцуните.
— Ще вляза пръв и ще преценя дали да викаме Фабиан.
Ерик кимна и отстъпи крачка назад. Опита се да намали очакванията си. Можеше да се окаже задънена улица. Но същевременно Нурдгрен отсъстваше от седмица и беше свързан с всички участници в случая. Можеха да го разрешат тук и сега. Няколко дни преди Ханс Уландер да му го отнеме.
Ключарят се зае. Торкел се беше обул и тъкмо щеше да си сложи и ръкавиците, когато мобилният му иззвъня. В първия момент реши да не му обръща внимание, но после погледна дисплея. Оказа се един от последните хора, с които искаше да говори. Може би последният. Прокурор Малин Окерблад.
Погледна Ерик уморено:
— Казвал ли си на Малин, че сме тук?
Ерик изглеждаше изненадан.
— Не.
— Добре.
Той вдигна телефона, все пак тя беше ръководител на разследването.
— Торкел Хьоглунд.
— Здравейте, аз съм, Малин Окерблад.
— Да, знам. Спешно ли е? Малко съм зает.
Той нямаше намерение да й казва с какво, ако не се окажеше абсолютно задължително.
— Да, спешно е.
Гласът й звучеше малко по-остро от обикновено. Сякаш беше ядосана за нещо. Торкел се приготви за битка.
— Вече не мога да ръководя разследването.
Торкел се изненада. Това не го беше очаквал. Новината би трябвало да го зарадва, но изпита по-скоро притеснение. Смяната щеше да им отвори много работа. Нима би се отказала от случая само заради разногласията между тях? Той беше склонен да преглътне гордостта и да я помоли за извинение, за да си спести допълнителната работа по въвеждането на нов човек в разследването. Може би си струваше.
— Защо, какво е станало?
— Мислих много и реших, че не бива да се оказвам в конфликт на интереси.
— За какво говорите?
— Брат ми притежава земя, към която минната компания има апетити и предвид новата следа…
Торкел я прекъсна:
— Чакайте, чакайте, какво говорите, по дяволите? Брат ви притежава земя тук? Как се казва?
— Тумас Нурдгрен. Не че с него сме близки, но…
Земята под краката на Торкел се разклати и той пак я прекъсна:
— Тумас Нурдгрен ви е брат?!
— Да — потвърди Малин почти засрамено.
Торкел и смаяният Ерик се спогледаха. Идваше им да се изсмеят. Ситуацията беше твърде абсурдна за друга реакция.
— Малин, знаете ли къде сме в момента? — продължи Торкел. Бавно и хладно. Продължи, без да дочака отговор: — Стоим пред апартамента на брат ви в Суне и сме на път да го обискираме.
Сякаш я чу как почти губи равновесие.
— Какво значи това? — промълви тя безсилно.
— Значи, че вече не говорим просто за конфликт на интереси. Току-що се превърнахте в заподозряна. Искам да ви видя в полицейското управление в Туршбю възможно най-скоро.
Той затвори. Може и да не беше съвсем вярно, че Малин се превърна в заподозряна толкова бързо, но наистина искаше да говори с нея и едно леко преувеличение щеше да я накара да дойде и да даде обяснение. А тя имаше доста за обясняване. Но едно по едно.
Той се обърна към ключаря:
— Приключвайте с проклетата врата.
Били и Йенифер излязоха от червената, прилична на обор сграда на летището в Кируна и бяха посрещнати от половин метър сняг. До началото на май оставаше само седмица и Били не можеше да си представи как издържат местните.
Той мразеше снега.
Снегът в света на Били единствено правеше колоезденето безнадеждно и тичането невъзможно; хлъзгаво и гадно, трудно за паркиране, студено, мокро и на всичкото отгоре човек винаги вкарваше със себе си половин литър вода, като влезеше някъде на закрито. Преди няколко зими снегът в Стокхолм се задържа от средата на ноември до края на април и тогава Били сериозно се притесняваше, че ще полудее. Когато говореха за презимуването толкова на север — като в Кируна например — хората обикновено се ужасяваха от месеците без слънчева светлина. Били обаче беше готов да избере вечния мрак пред снега.