— Помниш ли, предположих, че се движи назад. Към убийството. Оказах се прав. В Туршбю нарисува линейката пред пещерата, после самата пещера. Сега е в гората.
Рисунките бяха емоционално натоварващи. Силни багри. Ваня се впечатли от таланта на Никол да се изразява. Детският почерк само засилваше усещането за ужас. Голямата гора изглеждаше наистина заплашителна. Малкото момиченце — съвсем само. Ваня проследяваше бягството рисунка след рисунка.
— И тук стигаме до къщата. Ето я в ъгъла, виждаш ли?
Ваня кимна. Прав беше. Тя позна бялата къща на семейство Карлстен.
Себастиан показа последната картинка.
— Тази я е нарисувала през нощта. Още не съм я показал на Мария.
Като видя тялото с кестенявата коса в локва кръв, Ваня разбра защо.
— Значи е видяла всичко?
Себастиан кимна. Ваня го погледна развълнувано.
— Добра работа, признавам.
— Има още. — Той върна листовете на полицата. — Още не е приключила.
— Трябва да призная, че си бил прав. Явно престоят тук й се отразява добре — продължи тя малко по-помирително, отколкото възнамеряваше. Но точно сега беше доста впечатлена от него.
— Благодаря ти.
— Въпреки че ми се стори доста странно да ги заваря тук.
— Ясно ми е. Знам, че се изложих с Малин — призна той.
Ваня несъзнателно се усмихна.
— Меко казано. В момента Торкел я върти на шиш.
— Хванахте ли брат й? Как се казва? — попита Себастиан.
— Тумас Нурдгрен. Не, от убийството насам никакъв го няма. Никой не го е виждал. Мисля, че Торкел ще го обяви за издирване.
Себастиан й се усмихна.
— Но се знае, че има лична връзка с Карлстен, над трийсетгодишен е и познава района?
Ваня кимна Себастиан продължи самоуверено:
— Справя се със социалния живот; дори е имал сериозна връзка. Нали?
Тя разбра накъде бие.
— Да, отговаря на профила, който си изработил — отвърна сухо.
— Просто исках да го чуя от теб.
Тя поклати глава, но се засмя.
Той отвори вратата и излезе в дългия коридор.
— Тръгваме ли? — предложи. — Мога да отсъствам няколко часа.
Ваня кимна:
— Винаги е за предпочитане да сме двама. Започваме с „ФилбоКорп“.
Себастиан отиде в кухнята и се сбогува с Никол, като я погали по главата.
— Трябва да отида на работа, но няма да се бавя.
Никол изглеждаше разтревожена, но накрая кимна.
Той се обърна към Мария:
— Обадете се, ако възникне нещо. Не отваряйте на никого.
Ваня погледна тримата в кухнята. Внезапно й хрумна да му позволи да остане. Може би тук щеше да е от полза повече, отколкото с нея. Но нещо в цялата ситуация я смущаваше. Не й се струваше съвсем нормална. Себастиан не се държеше като професионалист, разследващ случай. Тя имаше чувство, че гледа семейство. Таткото тръгва за работа.
— Никол явно те харесва — подхвърли, когато той се върна. — Изглежда ти има доверие.
— Да, единствена на света — въздъхна той.
Ваня поклати глава. Типично за него. Всичко приемаше лично.
— Тя е дете, Себастиан. Дете, преживяло травма. Нуждае се от теб, но не те познава — каза тя малко по-остро и по-директно, отколкото възнамеряваше.
— Тоест, ако ме познаваше, нямаше да ме харесва и да ми се доверява?
— Щеше да й е малко по-трудно — отвърна Ваня прямо.
Той си обу обувките. Даде да се разбере, че разговорът е приключил.
Излязоха от апартамента мълчаливо.
Торкел стоеше до кафемашината и чакаше четвъртата чаша кафе за деня, когато Ерик дойде при него.
— Получих данните за финансите му — подаде той малък наръч хартия на Торкел, който набързо я прегледа и кимна, като установи, че вчерашните им теории се потвърждават.
Финансовото положение на Тумас Нурдгрен беше, меко казано, напрегнато. Все още изплащаше големия заем от 2009 година, изтеглен за откупуването на половината имот от съпругата му при развода. Заемът не беше с най-добрата лихва, а освен него той имаше още един сравнително голям банков кредит, няколко заема и два-три необезпечени кредита. Месечната му заплата беше 22 400 крони бруто. Дори Торкел със сравнително оскъдните си икономически познания разбираше, че Тумас е завършвал всеки месец на минус. Продажбата на земята на „ФилбоКорп“ е щяла буквално да промени живота му.