Полезна информация, но не доказателство.
Но им помагаше за втората най-важна задача — да установят мотив.
Не разполагаха с кой знае какви доказателства.
Даже никакви, ако трябваше да бъдат честни.
В апартамента на Тумас Нурдгрен и в избата му не откриха нищо, което да свържат по какъвто и да било начин с петте убийства. Никой от съседите не им каза нищо полезно нито за Тумас като човек, нито за обкръжението му, заниманията му в последно време или местонахождението му в момента. Никой не го беше виждал повече от седмица.
— Тя чака вътре от близо час — погледна Ерик часовника си.
Торкел знаеше за кого говори. „Тя“ беше Малин Окерблад.
Веднага се беше освободила и беше дошла доброволно, за да даде показания, а той я беше накарал да чака повече, отколкото беше необходимо, пък и допустимо.
— Знам, отивам — кимна Торкел и взе чашата си от металната решетка на машината. — Просто чаках това. — Той размаха листовете, които му даде Ерик. — Благодаря. Добра работа.
Той тръгна по коридора, като обмисляше дали да се извини на прокурорката за дългото чакане. Но той никак не харесваше Малин Окерблад и беше съвсем сигурен, че чувството е взаимно. Ваня му беше заръчала да я притисне здравата и той възнамеряваше да стори точно това. А в такъв случай не можеш да започваш с извинения.
Торкел влезе в малката стая, в която чакаше Малин Окерблад. Същата, в която стоеше Ян Седер, когато го разпитваха преди няколко дни. Поетична справедливост, помисли си Торкел.
— Дойдох напълно доброволно, за да ви помогна — започна Малин със смесица от умора и гняв в дълбокия си глас. — Няма никаква причина да се отнасяте така с мен.
Торкел не отговори. Просто отиде до масата и остави чашата си демонстративно. Надяваше се тя да забележи, че нито й е донесъл кафе, нито й предлага.
Издърпа стола и седна срещу нея. Облегна лакти на масата и отпусна брадичка върху сключените си ръце.
— Брат ви… — започна той и многозначително замълча.
— Да? — подкани го Малин, за да покаже, че има нужда от нещо повече, за да разбере какво иска от нея.
— Разкажете ми малко повече за него.
— Какво искате да знаете?
— Какво искате да разкажете?
Малин вдигна рамене:
— Тумас е осем години по-голям от мен, затова не общувахме кой знае колко, докато растяхме. Той се изнесе от къщи на седемнайсет, а аз бяха само на девет, така че… — Малин направи жест, който вероятно трябваше да обясни последиците върху отношенията им, причинени от голямата разлика във възрастта. — Имахме спорадични контакти, виждахме се на рождени дни и празници, поне докато родителите ни бяха живи, а после… — Отново остави изречението недовършено, явно надявайки се, че е очевидно какво има предвид.
— Имотът, в който живее под наем семейство Туршон? — прехвърли се Торкел на темата, която всъщност го интересуваше.
— Тумас се ожени за Софи и две години след сватбата купиха онази къща. Не се разбирах със Софи и през годините на брака им практически не поддържахме връзка.
— А сега поддържате ли?
— Рядко.
— Знаете ли къде се намира той?
— Не, не сме се чували от няколко седмици.
Торкел кимна и отпи глътка кафе. Облегна се назад и сключи пръсти на тила си.
— Тумас и Ян Седер са били в една ловна дружинка през годините, когато е живеел в къщата — заговори той с неутрален глас.
Не беше въпрос. Малин изглеждаше искрено изненадана.
— Не знаех.
Торкел не отговори. Мълчеше и се поклащаше леко на задните крака на стола. Наглед съвсем спокоен.
— Не познавам приятелите на Тумас — продължи Малин с тон, който показваше, че се мъчи да го убеди. — И както казах, не общувах с него през годините на брака му със Софи.
— Значи не сте знаели за познанството му с Ян Седер?
— Не.
— И не затова толкова държахте да го освободим?
Никакво обвинение в гласа, никакъв гняв, никаква атака. Обикновен разговор. Прост, делничен въпрос.
— Не, пуснах го, защото нямахте никакво основание да го задържате.
— Ние смятахме, че имаме.
— Не бяхте прави.
Увереността струеше от дълбокия й глас и Торкел осъзна колко убедителна може да бъде във всеки спор. Това беше глас на победител. Сега обаче не пледираше в заседателна зала. Сега седеше на подсъдимата скамейка.