— Брат ви не е харесвал семейство Карлстен — заяви Торкел, стана от стола и отиде до прозореца; облегна се на перваза с лице към него, макар да не можеше да погледне навън.
— И това не знаех.
— Никога не ви е казвал, че вини тях за финансовите си затруднения, нито че е щял да забогатее, ако те просто се съгласели да продадат земята си?
— Не.
— Значи, след като Карлстенови бяха убити и това разследване се озова на бюрото ви, изобщо не ви хрумна, че може да има връзка между случилото се и брат ви?
— Както вече казах, не. Иначе не бих поела случая.
Торкел се обърна към нея за първи път, откакто беше станал:
— Нима очаквате да повярвам на това?
— Вярвайте в каквото искате, но това е истината.
— Окей, тогава ще ви кажа в какво вярвам. В момента. — Торкел се върна до масата, облегна се на нея и се надвеси над Малин. — Вярвам, че финансовото положение на Тумас е станало неудържимо, че е взел пушка от старата си дружка Ян Седер и я е използвал, за да застреля семейство Карлстен.
Малин поклати глава, все едно посоката, към която се беше насочил разговорът, е извънредно далеч от истината.
— Тумас се е страхувал Седер да не проговори, да не ни каже кой е взел пушката — продължи Торкел. — Не сте знаели докъде се простира омразата му към полицията и властите, затова пуснахте Седер, а Тумас го е причакал в къщата му и го е застрелял в заграждението на кучето.
— Абсурд! — възкликна Малин и не можа да се въздържи, избухна в смях, който още по-добре демонстрираше мнението й за чутото. — Разполагате ли с нещо, каквото и да било, което да доказва твърденията ви?
— Имаме нов ръководител на разследването — смени темата Торкел.
— Да, знам. Емилио Торес.
— Той е малко по… как да кажа… разбран, отколкото бяхте вие.
Нямаше грешка — Торкел се наслаждаваше на ситуацията. Искаше му се да вярва, че е над тези неща, но беше длъжен да признае пред себе си — искаше да си го върне на Малин Окерблад. Беше му направила живота труден, а той и така беше достатъчно сложен; на всяко едно ниво.
Той прикова очи в нейните и зачака тя да се осмели да го погледне.
— Ще поискам задържането ви и ще обявя брат ви за общодържавно издирване.
Отне му доста време, но се получи.
Черно-бялата снимка от първа страница на „Експресен“ беше всичко, от което се нуждаеше. От нея и от повече време. Време, с което не разполагаше.
Той още веднъж сравни снимката във вестника със сградата пред него. Същата беше. Нямаше съмнение. Въпросът беше дали момичето още е там. Съществуваше голяма вероятност да са го преместили, след като скривалището му е станало общоизвестно. Особено след злополуката в болницата. Това без съмнение е изострило вниманието им.
Той вдигна очи към прозореца на третия етаж. Седеше в колата си на големия паркинг вече близо два часа. Не беше зърнал абсолютно никого зад стъклото. За разлика от снимката прозорецът на третия етаж беше празен. Не надничаше детско лице. Щорите дори бяха вдигнати. Това го притесняваше. Ако се страхуваш да не те видят, поне ще спуснеш щорите.
Реши да слезе от колата. Това увеличаваше риска да го хванат, но трябваше да предприеме нещо. Да се приближи. Да събере още информация. Нямаше намерение да взима оръжието, скрито в малкия черен сак на предната седалка. Вярно, имаше си предимства да е въоръжен, когато излезе, но недостатъците преобладаваха. Шансът случайно да му се удаде възможност да се погрижи за момичето беше нищожен, а ако някой го спреше или още по-лошо — заловеше, нямаше как да обясни защо носи пушка. Нямаше представа каква защита е поставила полицията около момичето, ако то изобщо беше още тук. По-добре първо да добие обща представа. Както винаги.
Той слезе от колата и тръгна към сградата. Достатъчно бързо, та да изглежда целенасочен. Беше установил, че е по-вероятно да привлечеш внимание, ако се бавиш и озърташ.
Стигна до входната врата и тъкмо щеше да я дръпне, когато чу глас зад гърба си.
— Извинете?
Мъжът беше изникнал сякаш от дън земя. Вероятно цивилен полицай; във всеки случай не носеше униформа. Какъв късмет, че остави пушката в колата! Обърна се и си придаде вид на леко изненадан. Беше най-обикновен човек, тръгнал нанякъде. Нищо повече.
Онзи, който го спря, беше около трийсетгодишен, носеше червено яке и изглеждаше леко изтормозен. Сигурно е седял в колата, паркирана недалеч.