Нуждаеха се от помощ.
Той се нуждаеше от помощ.
Онези, към които можеше да се обърне, не бяха много. Още на мига можеше да отхвърли Ханс Уландер, началникът му в Карлстад. Уландер бе застанал зад другия кандидат в битката за поста на старши комисар Пер Карлсон и не се бе опитал да скрие пристрастията си.
„Ще видим как ще потръгне“, това бяха първите думи на Уландер, когато стана ясно, че предпочитанията клонят към Ерик. Не, не можеше да моли този човек за помощ два месеца по-късно. Не стига това, ами и Уландер вече намекна в телефонен разговор, че предпочита той да поеме разследването, тъй като сложността му изисквала, както го нарече, „старшинство“. Единствено доверието на шефа на областната полиция му запази разследването, поне засега. Но точно на шефа на областната полиция, жена на име Ана Бредхолм и една от най-близките приятелки на Пия, не можеше да се обажда с молба за помощ. Така още повече би засилил впечатлението, че прави кариера на гърба на жена си. Злобните клюки и така обикаляха и той не искаше по никакъв начин да ги засилва. Не, нуждаеше се от някого, който по никакъв начин не е замесен в политическите игрички във Вермланд.
„Нищо срамно няма да потърсиш помощ“, казваше майка му често. Естествено, беше права, но какви сигнали щеше да изпрати, ако при първото си голямо разследване още на втория ден включеше външни лица? Не беше нужно да си гений, за да се досетиш какво ще си помисли Уландер, но останалите? Дали щеше да накърни авторитета си, да си усложни живота за в бъдеще? Да покаже слабост?
„Майната му“ — помисли си. Ако убийството на семейство Карлстен не се разрешеше, щеше да излезе, че е некомпетентен. А това беше по-лошо.
Представи си момченцето, застреляно в гардероба.
Време беше да повика най-добрите.
Никога не му е било трудно да я гледа.
Напротив, обичаше да плъзва поглед по устните й, по носа, по бузите, а накрая да се спре върху очите. Понякога я наблюдаваше скришом в службата. Имаше нещо вълнуващо в това да я следи без нейно знание. Често, разбира се, тя усещаше, че я наблюдават, и той бързо извръщаше очи и се мъчеше да се държи небрежно, но когато отново я погледнеше, виждаше, че се подсмихва.
Само че в последните седмици преди злополуката погледът й за жалост най-често изразяваше тревога.
Тогава връзката им се беше развила. В грешната посока. Той дори не беше сигурен какво се обърка.
Тя се развеждаше с Мике и Торкел се надяваше, че оттук нататък спорадичните им любовни приключения ще прераснат в сериозна връзка. Само че не стана така. Ни най-малко. Напротив, виждаха се все по-рядко. Тя го избягваше.
Липсваше му. Трудно приемаше, че за нея той беше само любовник. Сега обаче беше изправен пред още по-тежко предизвикателство от разочарованието да бъде пренебрегнат.
Вече не можеше да погледне лицето й.
Както в момента, докато лежеше на дивана в дневната, завита с червеното вълнено одеяло. Каквото и да направеше, той виждаше единствено бялата превръзка върху дясното й око; бе му отнела лицето, което обичаше. Знаеше, че трябва да срещне погледа й, но по никакъв начин не успяваше да се застави да го стори. Куршумът беше раздробил очната ябълка и зрителния нерв, но за късмет, така го нарекоха лекарите, попаднал под такъв ъгъл, че минал през слепоочието, без да нанесе твърде големи поражения. Но дясното око беше загубено завинаги.
Той се изправи, за да се отдалечи от превръзката за малко. Тръгна към кухнята й.
— Искаш ли още кафе?
— Ти си налей — отговори Урсула. — Остана малко.
Торкел погледна чашата в ръката си и се почувства глупаво — дори не беше близнал кафето си. Дали беше очевидно, че се опитва да избяга? Е, сега не можеше да се обърне, затова продължи към кухнята.
— Ще си долея — промърмори, по-скоро на себе си.
Чу гласа на Урсула:
— Как е Ваня?
Торкел се спря пред черната кафеварка до печката.
Истината беше, че нямаше представа. В последно време не го беше грижа за никого освен за Урсула. Почти не стъпваше в службата и тайничко се надяваше скоро да не възниква задача за екипа. Искаше да се посвети изцяло на Урсула.
— Добре… предполагам — отвърна накрая.
— Сигурен ли си? — усъмни се тя. — Онзи ден се отби. Изглеждаше потисната.