— Било е злощастно съвпадение, че сме се обади толкова скоро след трагедията, но това вече е изнудване!
— Можете да го кажете на общините, от които искате разрешителни за проучване — обади се Ваня. — Или на вашите акционери. Сигурно ще им хареса, че отказвате да сътрудничите на разследване на убийство.
Карл Хенрик вече беше здравата ядосан и Себастиан подозираше, че всеки момент ще наруши обещанието си да не ги гони.
— Какво всъщност искате?
— Това, което ви казахме в самото начало. Да се срещнем с човек, който може да отговори на въпросите ни — отвърна Себастиан спокойно. — Но това изглежда невъзможно. Хайде, Ваня.
Той направи няколко демонстративни крачки към вратата. Очакваше да стигне поне до половината път, преди пиарът да го спре. Сгреши. Отне само две крачки.
— Чакайте, чакайте. Ще проверя дали все пак няма да успее да ви отдели няколко минути.
Карл Хенрик забърза нанякъде.
Ваня се усмихна на Себастиан и вдигна длан.
— Гепи?
Не минаха и пет минути, и въведоха Себастиан и Ваня в още по-луксозно помещение. Заседателната зала на ръководството, предположи Себастиан. В средата имаше дълга лъскава дъбова маса, върху нея кристални кани, пълни с вода. Тъмните огледални стени бяха покрити с картини, които дори да не бяха ценни, правеха такова впечатление. Възрастен мъж в тъмен костюм на тънки райета и с лъскави обувки ги чакаше в дъното на помещението. Беше сравнително нисък и закръглен, но суровото лице, твърдият поглед и добре поддържаната сива коса го правеха значително по-висок на вид, отколкото беше в действителност. Не помръдна, не ги поздрави, просто ги наблюдаваше с ледените си сиви очи. Не изглеждаше впечатлен от видяното. Карл Хенрик представи новодошлите.
— Това е господин Ейдриън Коул, главен изпълнителен директор на „ФилбоКорп Европа“ — съобщи той доста по-смирено. — Току-що прекъсна важна среща заради вас.
— Значи вие сте дошли с тези напълно неоснователни обвинения — проговори онзи на добър шведски, но със забележим английски акцент. — Обикновено си сътрудничим добре с властите, но за целта, разбира се, е необходимо властите да искат сътрудничество.
— Трябват ни отговори на няколко въпроса — отвърна Ваня. — Това е разследване на убийство.
Коул се обърна към Карл Хенрик:
— Свободен си. Аз ще се погрижа за това.
Той проследи пиара, докато онзи излизаше от стаята, след което отново се обърна към Ваня:
— Нямаме нищо против да отговаряме на въпроси. Работим с трудни въпроси ежедневно. Има ли мед под тази планина? Струва ли си да се добива торият? Ще ни спре ли Комисията за опазване на околната среда? Свикнали сме с въпросите. Също и с обвиненията. Вода?
Той посочи пълните кани.
Себастиан поклати глава:
— Не, благодаря.
— Но не ни харесва да ни заплашват — продължи Коул. — Ако искате да отговорим, това ще стане при взаимно съгласие. Иначе ще трябва да минете през адвокатите ни.
— Какво съгласие имате предвид? — процеди Себастиан през зъби.
— Всичко, което ви кажем, да си остане в полицейското разследване. Да не изтича в медиите. Накратко, да се държите като професионалисти. Също като нас.
— Окей, но в такъв случай ни дайте отговори, а не шибаните ви корпоративни тъпотии — изръмжа Ваня. — Като онзи клоун, когото ни изпратихте преди малко.
— Не говоря тъпотии, уверявам ви — отвърна Коул сухо. — Но това не значи, че ще харесате онова, което казвам. В действителност никой никога не иска да знае истината.
— Районът около Стурбротен в Туршбю. Познавате ли го? — попита Ваня.
Коул се усмихна.
— Да. Това е една от най-големите жили в Северен Вермланд. Струва милиарди.
— Затова ли поръчахте на адвоката да се обади на Мария Карлстен и да предложи да откупи имота й?
— За адвокат Хегер от „Лекс Легали“ ли говорите?
Тя кимна.
— Честно казано, не знам. „Лекс Легали“ имат за задача да следят всякакви евентуални смени на собствеността в района, който ни интересува. Работим по този начин.
— И не намирате за неетично да се обадите на жена броени дни след като цялото семейство на сестра й е било избито? — обади се Себастиан ядно.
Коул го изгледа.
— Може и да е. Но знаете ли колко пъти тези разговори водят до продажба? — Той гледаше спокойно сърдития Себастиан. — Повечето хора, на които се обаждаме, реагират все едно са спечелили от тотото. С радост взимат парите, които им предлагаме. Това са огромни суми. Но ако сестрата го е намерила за неприлично, ще я помоля за извинение. Но няма за какво да се извинявам на вас двамата, не вие притежавате имота, нали така?