— В служебната характеристика пише ли, че трябва да си напълно лишен от морал, за да работиш на това място? — процеди Себастиан.
Директорът му се усмихна.
— За морал ли ще говорим? Знаете ли до каква степен благополучието на Швеция се дължи на минната промишленост? Тя изгради тази страна. Но хората отказват да го признаят. Искат да живеят в модерно общество с всякакви придобивки и едновременно в недокоснат природен резерват. Хубава мисъл. Звучи добре, докато седиш на дивана пред телевизора. Но няма да се извинявам, че взимаме камънаци и създаваме нещо от тях. — Коул се обърна към Ваня: — Има ли нещо друго?
— Да, още нещо. Има други собственици на имоти, които са щели да спечелят много, ако семейство Карлстен продадат своя?
— Точно така. Единствено Карлстен отказаха.
— Някой от тях свързвал ли се е с вас? Да са ви се обаждали?
— Тоест да са се държали подозрително?
— Да.
Коул сякаш се замисли.
— Единственият, който се обади няколко пъти да попита дали искаме да купим земята му, е онзи, който живее в имота право на юг от този на Карлстен.
— Тумас Нурдгрен? — попита Ваня остро.
Той кимна.
— Същият. Така се казва. През последните години изглежда е в затруднено положение.
— Обещахте ли му нещо? Сключвали ли сте някаква сделка? — настоя тя.
— Отговорихме както винаги. Или изкупуваме цялата земя, или нищо.
Ваня замълча. Подозренията срещу Тумас Нурдгрен се засилиха.
— Смятате ли, че е бил той? — попита Коул, правилно разтълкувал мълчанието й.
— Вие какво мислите? — поинтересува се Ваня.
— Нямам представа. Но хората са способни на какво ли не за пари. Това научих с годините. Отнася се и за нас. Но ние не убиваме. Не ни се налага. В земята има твърде много пари и рано или късно успяваме да се доберем до тях.
Били и Йенифер седяха в празен кабинет на втория етаж в полицейското управление на Кируна. Голяма четириъгълна тухлена сграда, която не навеждаше мисълта към нищо освен към голяма четириъгълна тухлена сграда. Спокойно можеше да е и общински съвет, училище, затвор, стара психиатрична болница, офис сграда, склад, каквото и да е — ето колко безлична и скучна беше. След като насочи малката количка към паркинга и я видя, Били се изпълни с надежда тя да не е от сградите, които толкова внимателно щяха да демонтират и сглобят в новия град, а вместо това да я изравнят със земята и унищожат завинаги. Колегите му заслужаваха нещо по-добро. Ако изобщо трябваше да се търси нещо положително, то беше, че сградата се оказа значително по-голяма от очакваното.
На гишето на долния етаж съобщиха за какво са дошли и поискаха да се видят с някого, отговарящ или поне познаващ разследването по изчезването на Мати Пейок. Наложи им се да изтърпят няколко минути телефонни разговори, пренасочвания, препоръки и още телефонни разговори, след което полицаят на гишето ги заведе в един кабинет на втория етаж и ги помоли да почакат.
И сега те чакаха.
От доста време.
Били тъкмо вече смяташе да се качи на асансьора и пак да отиде на гишето да попита дали не са ги забравили, когато вратата на кабинета се отвори и една униформена полицайка на около петдесет години и около сто и петдесет килограма влезе с голяма папка в ръка. Беше с гарвановочерна коса, дълга до раменете, гримирани тъмни очи и начервена устни. Жена, която искаше мъжете да я забелязват или поне нямаше нищо против. Представи се като Ренате Столнаке и се тръшна на един от столовете от другата страна на писалището.
— Интересуваме се от изчезването на Мати Пейок — започна Били, след като всички се настаниха.
— Братя Пейок, да — въздъхна Ренате и даде да се разбере, че се е занимавала достатъчно с тях да й стигне до края на живота.
Били започна да разбира защо, след като през следващите двайсет минути тя мина през всички етапи преди, докато и след като „ФилбоКорп“ започнали дейността си в Куравара.
— Мога ли да попитам защо Националният отдел за разследване на убийства се интересува от тях? — завърши тя изложението си и загледа ту Били, ту Йенифер.