— Ваня! — възкликна той развълнувано.
Гласът му звучеше слабо, като ехо от едно време. „Татко“, за малко да отговори тя, но се сдържа.
— Здравей, Валдемар — поздрави и се спря на доста голямо разстояние от него.
Себастиан не беше сигурен как да постъпи. Да остане или да се отдалечи? Колко лична беше ситуацията всъщност? Той отстъпи няколко крачки и зачака недалеч, сякаш за да й даде пространство. Но все пак остана.
Валдемар предпазливо приближи.
— Как се чувстваш? — попита я с глас, който се опитваше да изрази много повече.
— Добре съм. Много работа, както винаги — отвърна тя възможно най-равнодушно; не желаеше да я въвлича в емоционалното си състояние. — Познаваш Себастиан, нали? — посочи колегата си.
— Разбира се. Здравей — поздрави го Валдемар неестествено дружелюбно.
Себастиан кимна.
— Здравей, Валдемар.
Ваня се радваше, че Себастиан е с нея. Иначе Валдемар щеше да превърне случайната среща в цирк със сълзи и сополи, личеше му. Беше се състарил много. Кожата му беше по-увиснала и по-бледа. Сбръчкана, там, където допреди няколко месеца беше съвсем гладка. Но най-много се бяха променили очите. Бяха загубили живеца си. Нямаше я силата и погледът, който преди я правеше толкова щастлива, беше заменен от отчаяние и мъка.
Той беше окаян, съсипан човек.
— Липсваш ми — промълви. Говореше от сърце.
Мъката му я зарадва, трябваше да си го признае. Значи не само тя чувстваше болката от предателството. Не само тя страдаше.
Не знаеше как да отговори.
— Имах много работа — отсече накрая. Беше едновременно истина и лъжа. — И освен това исках да ме оставят на мира — додаде.
Вярно беше. Трябваше да му даде да се разбере, помисли си. Той я беше предал. Не тя него.
— Разбирам — поклати тъжно глава той и замълча.
Гледаха се. Мълчаха. Единият имаше да казва толкова много. Другият искаше да се махне оттук веднага. Ясно беше кой от двамата ще надделее.
— Трябва да вървя — каза тя и понечи да си тръгне.
— Мислех… — започна Валдемар и спря, сякаш събираше сили да продължи. — Мислех, че с майка ти сте ходили на гробищата.
— Ходихме.
Очите му сякаш се осмелиха да изразят надежда. „Вече знаеш истината“ — това казваха. Значи можеха да потърсят начин да продължат напред. Отново да намерят пътя един към друг.
— Не й повярвах и за миг — изсъска тя, твърдо решена да смачка този поглед.
Валдемар кимна леко. За секунда изглеждаше, че иска да каже още нещо, но така и не успя. Нещо, което да промени всичко и да я накара да остане. Но нямаше какво. Тя го погледна и се наведе към него, почти нежно, но гласът й беше леденостуден:
— Едно извинение щеше да е добро начало, ако искаш да знаеш.
Валдемар кимна. Разбираше.
— Съжалявам, имам да ти обясня толкова много неща.
Тя му отвърна единствено с поглед, който казваше, че е твърде късно; след което си тръгна с твърда стъпка. Себастиан я последва. Вървяха един до друг към „Ридаргатан“ в мълчание.
— Не знаех, че сте чак в такива отношения — проговори той накрая.
Ваня кимна тъжно. Колкото повече се отдалечаваха от Валдемар, толкова по-трудно й ставаше да се държи равнодушно.
— Лъжата ме убива — отвърна тя и почувства, че емоциите я завладяват. — Един цял живот, изтъкан от лъжи.
— Сигурно е смятал, че постъпва правилно — рече Себастиан меко.
— Сигурно. Но той не е мой баща. Бащите не лъжат.
Себастиан се загледа умислено подире й. Той също не остана равнодушен от срещата.
— Не би трябвало, но може би понякога го правят, защото не знаят как да постъпят — каза той и я погледна.
Тя поклати глава:
— Това не е извинение.
Себастиан продължи да я гледа, сякаш той също искаше да каже нещо, но не намираше правилните думи.
Били крачеше из хотелската стая. Който и да я е мебелирал едно време — а Били беше убеден, че не са го правили през последните петдесет години — очевидно много си е падал по чама. Всичко в стаята създаваше усещане за планинска хижа в стил рустик от петдесетте години. „Най-старият хотел в Кируна“, гласеше рекламата и предвид видяното, можеше да й повярва. Били беше проверил в интернет и реши да покаже на Гунила страницата в „Трипадвайзър“, та другия път да избягва хотелите на предпоследно място по рейтинг. Двамата с Йенифер на практика бяха приключили работата си в Кируна, но тази вечер не им се занимаваше с планове за прибиране, а и Гунила така или иначе им беше запазила стаи, затова решиха да пренощуват тук.