Мария го погледна с насълзени очи:
— Това е Йеорг, нали?
Себастиан кимна.
— Тя е нарисувала нещо и през нощта, още не съм ви го показвал — призна той.
— Защо?
— Беше рисунка на сестра ви.
Мария сведе очи, изглеждаше съсипана.
— И тя ли беше толкова ужасна?
Той отиде при нея и сложи ръка на рамото й.
— Сигурно съм постъпил глупаво, но исках да ви предпазя — прошепна той нежно.
— Не искам да я виждам — отсече тя.
Тя го гледа нещастно няколко секунди, след което се обърна към мълчаливата си неподвижна дъщеря, която изглеждаше малка и бледа.
— Кога ще свърши всичко това? Колко време още трябва да прекара в този ужасяващ свят? — попита тя Себастиан жално. — Непоносимо е.
— Честно казано, не знам — отвърна той и внимателно погали рамото й.
Ваня дойде в кухнята, тихо вдигна картинката и я разгледа. Отново се впечатли от зрителната памет на момичето. Не беше пропуснало нито една съществена подробност. Виждаха се дори собствените му кървави отпечатъци.
— Мисля си… — кимна към листа. — Мисля, че трябва да ги броим за доказателствен материал.
— Естествено.
— Значи трябва да ги взема.
— Разбира се, вземи ги.
Себастиан пусна рамото на Мария и се обърна към Никол:
— Ела, нека за малко да мислим за нещо друго.
Той я вдигна на ръце и я отведе в дневната.
— Ще ми помогнеш да включа телевизора. Все ще има нещо, което да ни се гледа, нали? — каза на Никол и я прегърна.
Ваня ги проследи с поглед. Ръцете на Никол около шията му; отвръщаше на прегръдката му.
Може би защото току-що го беше видяла, може би заради начина, по който Никол прегръщаше Себастиан. Тя си спомни за Валдемар.
За мъжа, когото някога прегръщаше по същия начин.
Стрелбището беше по-малко от онова, в което ходеха в Стокхолм, но какво друго да очакват? Пет коридора, пет мишени на дванайсет метра разстояние. Цялото помещение беше облицовано със светло дърво и насочваше мисълта към грамадна сауна с вградени луминесцентни лампи на тавана. Металната врата се затръшна, след като полицаят, който ги пусна, ги информира за правилата за безопасност, даде им необходимото оборудване и ги остави сами.
— Да го направим по-интересно? — предложи Йенифер, след като отиде да вземе антифони от поставката. — Три пълнителя, този с най-слабия изстрел губи.
— На колко? — усмихна се Били.
— Стотачка.
Тя се върна и подаде жълтите антифони на Били.
— Дадено.
Той си покри ушите, отиде и взе пистолет. Избра един от пълнителите от кутията вдясно и го постави в оръжието. Сякаш вълна от удоволствие заля тялото му, когато чу тихото щракване, което потвърждаваше, че пълнителят е вкаран. Зареди.
Държеше заредено оръжие.
Смъртоносно оръжие.
Йенифер вече беше започнала да стреля. Той чуваше приглушено как произвежда изстрел след изстрел в спокойно темпо. Хвърли едно око на мишената й. Всеки един куршум попадаше в най-вътрешния кръг. Но стигаше да загуби концентрация и за миг. Един неточен изстрел и губиш.
Били зае позиция, вдигна своя .40 S&W и натисна спусъка. Перфектен изстрел. Той повтори процедурата и изстреля бързо останалите единайсет куршума.
Били свали пистолета, извади празния пълнител и го замени с пълен от кутията.
Зареждане, позиция, вдигнато оръжие.
След четвъртия изстрел усети, че започва да се разсейва. Не толкова, че да загуби концентрация. Всъщност точно обратното. Сякаш се плъзгаше напред и приближаваше мишената. Виждаше я по-ясно, все едно всичко стана в HD, кристално ясно; а после се измени.
Чарлс Седерквист, осветен от прожектора на хеликоптера.
Окървавен и объркан след катастрофата.
Били стреля.
Първият куршум улучи Седерквист в гърдите. Кръгло петно кръв на ризата, което бързо се разшири и обезформи. Вторият куршум право в средата на червеното петно. Още кръв. Но Чарлс Седерквист още се държеше на крака. Куршумите в сърцето трябваше да го убият, но той не падаше. Били стреля отново. Още шест куршума се забиха в гърдите и ризата така се напои, че кръвта взе да капе по земята.