Торкел я слушаше, докато наливаше кафе в чашата си.
— Не я виждам кой знае колко често — призна. — Имала някакви семейни проблеми, така чух. Но честно казано, не знам нищо.
„Мисля само за теб“ — идваше му да каже. Върна се в дневната и пак седна.
— Не, нали все стоиш при мен — кимна Урсула и му се усмихна за първи път от дълго време. — И искам да ти благодаря за това — продължи.
Протегна се и го хвана за ръката. Нейната беше по-топла от обикновено. Но все така нежна. Беше му липсвало. Докосването. Сега го осъзна.
Странно колко малко му беше необходимо. Опита се да се съсредоточи върху здравото око. Синьо-сив ирис. Изглеждаше уморено. Но си беше нейното. Тя се криеше в него. За секунда той успя да забрави проклетата превръзка.
— Идваше всеки ден в болницата, а сега си тук постоянно. Благодарна съм ти, наистина, но и… — Урсула се поколеба. — Чувството е малко особено.
— В повече ли ти идвам?
— Мога ли да бъда откровена?
Тя внимателно пусна ръката му и отвърна лице. Торкел не се нуждаеше от друг отговор. Но тя продължи, макар вече да бе казала всичко необходимо:
— Раздвоена съм. Ти искаш да ти дам нещо повече и това усложнява нещата. Държиш на мен, а аз само те разочаровам.
— Не ме разочароваш.
— Напротив, току-що те разочаровах. Нали?
Торкел кимна. Права беше. Нямаше смисъл да се преструва пред нея. Искаше да й зададе милион въпроси. Но един засенчваше всички други.
Какво е правела в дома на Себастиан?
Не беше просто случайност. В това бе убеден.
Той беше изчел внимателно всички записки от разпитите на Елинор Бергквист и на Себастиан по време на полицейското разследване. 149 страници, плътно изписани. Разпит след разпит Елинор твърдеше, че със Себастиан са имали дълга и страстна любов. Влюбили се от пръв поглед и той я поканил да заживее с него. Страница подир страница Елинор описваше как двамата със Себастиан споделяли нещо, което най-точно можеше да се опише като брак от петдесетте години. Тя му готвела и подреждала, всеки петък купувала цветя, а той работел и се грижел за финансите, после се прибирал, а у дома го чакали топла вечеря и секс. Продължило месеци, чак до деня, когато той я изгонил и сменил ключалката, което я докарало дотам да притисне дулото на пистолета в шпионката на вратата му. Целта й била да покаже на Себастиан, че не може да се отнася така с нея. Искала да го нарани или направо да го убие. Отново и отново повтаряше, че нямала представа, че в апартамента имало друг човек.
Онзи Себастиан Бергман, който оживя от тези 149 страници, порази Торкел. Нямаше нищо общо с човека, когото някога бе наричал приятел. Когото си мислеше, че познава добре. Отначало, когато прехвърли записките от разпитите на Елинор, Торкел беше убеден, че тя лъже. Очевидно й хлопаше дъската, в това поне нямаше съмнение. Резултатите от щателния психиатричен преглед още не бяха излезли, но той беше убеден, че когато процесът започнеше след някой и друг месец, Елинор щеше да бъде изпратена в психиатрия.
Само че разпитите на Себастиан до голяма степен потвърдиха всичко казано от нея, макар той да даваше друго обяснение за пребиваването й в дома му. Поканил я, за да я защити от евентуална смъртна заплаха от страна на Едвард Хинде, а след това тя просто останала. Но оттам нататък историята му се покриваше изцяло с нейната. Себастиан, който по принцип никога не излизаше с една и съща жена два пъти, дълго бе съжителствал с нея.
Себастиан се чувстваше ужасно и показа страхотно терзание на разпитите, но така и не посети Урсула в болницата. Поне доколкото знаеше Торкел. Може би срамът бе твърде голям и той нямаше сили да го преодолее. Или пък просто не му пукаше. Торкел нямаше представа. Разпитите всъщност просто потвърдиха онова, което вече знаеше — той изобщо не разбираше Себастиан Бергман.
Не се сдържа и попита:
— Себастиан идвал ли е изобщо?
— Веднъж.
Усети, че Урсула предпочита да смени темата, но настоя. Невъзможно му беше да се откаже толкова лесно.
— Как може такова нещо?! Не мога да го разбера.
— Аз пък го разбирам — отвърна тя. — Майстор е в избягването на всичко, което причинява болка.
— Това не е особено добро качество.
— Според мен по-скоро е защитен механизъм и се утешавам с идеята, че той всъщност страда най-много от всички.
Тя пак го хвана за ръка. Торкел усети как страните му пламват. Поне не беше равнодушна към него. Дълго бе живял с надежди за Урсула. Можеше да издържи още малко.