— Отдавна ли познавате Себастиан? — полюбопитства Мария, докато режеше домати за соса.
Ваня се обърна към нея:
— Не много. Година-две.
— Но той не е полицай, нали?
— Не, работи като криминален психолог.
— Да, той ми каза. Никога не съм срещала такъв като него.
Ваня само кимна любезно, леко притеснена накъде се е насочил разговорът.
— Мисля, че е прекрасен човек — продължи Мария. — Не знам какво щяхме да правим без него. Вижте само как се привърза Никол към него. Невероятно.
— Да, бива го с хората — отбеляза полицайката сухо, като се надяваше Мария да усети ироничния й тон.
Мария не забеляза нищо.
— И толкова щедър — продължи в същия дух. — Приюти ни в собствения си дом.
— Добре че има стая за гости.
— Всъщност ние не спим там — отвърна Мария леко смутено и изгледа Ваня с крайчеца на окото.
— Така ли?
— Спим при него. Никол е по-спокойна между нас — поясни Мария.
Ваня се вторачи в нея. Какво говореше тази жена? В едно легло ли спяха?
Мария сякаш за първи път проумя как звучи. Изчерви се леко.
— Не е нещо такова. Просто спим в една стая. Заради Никол.
— Не е моя работа — побърза да каже Ваня.
— Не познавам човек като него — повтори Мария нежно.
Ваня се усмихна сковано и я прекъсна:
— Не, не познавате. Извинете ме. Трябва да говоря с него. Имам да му казвам нещо. За разследването.
Излезе от кухнята и Мария загледа учудено подире й.
— Себастиан? Би ли дошъл за малко?
Ваня го поведе към кабинета. Затвори вратата. Себастиан веднага забеляза, че е развълнувана, че нещо не е наред.
— Какво има? Какво е станало? — притесни се той.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — изсъска тя.
— Какво?
— С онези двете. За които носиш отговорност. Наистина ли спите заедно?
Не това беше очаквал да излезе от женския разговор в кухнята. Не беше подготвен за подобна дискусия. Най-добре да я прекъсне в зародиш.
— Не е твоя работа — отсече с тон, който не търпеше възражение.
— Напротив — не се предаде Ваня; нямаше да го остави да се измъкне толкова лесно. — Това е крайно неетично. Говорим за майка и малко момиче, с които имаш единствено професионални отношения!
— Аз спасих Никол. — Себастиан разпери ръце и повиши глас. — Тя ми вярва. Помагам й.
— Изобщо не става дума за състрадателност. Всичко се върти около теб. Около твоите нужди. — Тя се приближи и заговори по-тихо: — Видях те как погали детето по главата, преди да излезеш. Как ги повика, като се прибра. Покани ме „да хапна у вас“. Все едно сте семейство.
— Говориш глупости — прекъсна я той.
— Така ли? Спиш с тях!
Себастиан започваше да губи търпение. Ядоса се здравата. Побесня.
— Нахвърляш ми се само заради срещата с баща ти и…
— Не говорим за мен — изръмжа тя.
Нямаше да му позволи да намеси личния й живот. Тя не беше като него. Знаеше да отделя професионалното от интимното.
— Говорим за това, че не знаеш граници. Не знаеш какво може и какво не. Не виждаш разлика между работа и личен живот, между твоите чувства и нужди и тези на другите хора. Затова и лягаш с която ти падне. Затова изведнъж си създаваш ново семейство. Ти би трябвало да подкрепяш другите, Себастиан. Да им помагаш. Не да се възползваш от тях, когато са най-слаби. Извратено е, да му се не види!
Себастиан я гледаше и мълчеше. Можеха да останат тук и да спорят до края на деня. Но той не искаше това. Нямаше сили. Внезапният гняв го напусна и го замени изтощение.
— Не се възползвам от тях — каза тихо, но ясно. — Помагам им и ако ти не го разбираш, проблемът си е твой.
Ваня пое дълбоко въздух, тя също започваше да се уморява. Бяха като двама боксьори в края на рунда.
— Добре, да приемем, че правиш всичко това заради тях. Искаш само да помогнеш. Каза ли на Мария, че си загубил дъщеря си? Че Никол е на почти същата възраст, на която щеше да е тя?