— Не съм.
— Защо?
— Защото няма нищо общо. Няма връзка. Не става дума за Сабине…
Той се отпусна на стола. Сабине го повлече надолу, остави го беззащитен. Ваня разбра колко е била права. Опита се да заговори по-меко. Искаше да го накара да разбере. Не да го нарани.
— Загубил си семейството си по ужасен начин. Човекът, в който си се превърнал, всичко, което правиш, е било повлияно от това. Ако наистина не виждаш връзката със Сабине, значи си сляп. А знам, че не си.
Той не отговори. Гледаше я мълчаливо.
— Ако действително държиш на тях двете, дръж се професионално. Наистина професионално. Те се нуждаят от помощта ти. Ти трябва да се грижиш за тях. Не те за теб. Разбираш ли? Тя не е Сабине.
Замълчаха за секунда. После той се протегна и бавно издиша.
— Разбирам. Разбирам, че грешиш.
Той се изправи и излезе. Тя се загледа след него. Тъкмо смяташе да го последва, когато звънът на мобилния я прекъсна.
Обаждаше се Стефан Андрен. Можел да я види още сега. Стига да не е заета.
Определено не беше заета.
Входната врата се отвори и мъжът се надигна на седалката в колата. Кръстът го болеше. Дори не му се мислеше от колко време седи така, вторачен във входа.
Човек прави каквото се налага.
Тя беше. Ваня.
Беше сама и решително тръгна нанякъде. Какво означаваше това? Че онзи психолог е единственият, който пази момичето и майка му в апартамента?
Бяха дошли заедно — Ваня и Себастиан — но доколкото видя, не за да отменят други полицаи в апартамента. Да, след идването им няколко души излязоха от сградата, но не и такива, които той инстинктивно да вземе за полицаи.
Възможно ли беше горе да нямат никаква охрана?
Като се замислеше, не изглеждаше толкова невероятно. Бяха прехвърлили момичето от Туршбю в защитено жилище в Стокхолм. Само дето не се беше оказало чак толкова защитено. Журналистите от „Експресен“ го бяха намерили. След това момичето се беше скрило при Себастиан Бергман. Не в друго защитено жилище, а в дома на един от разследващите случая. Дали защото не смееха да се доверят на собствената си организация? Дали се страхуваха от изтичане на информация?
Боже, как му се пикаеше.
Но не му се искаше да слиза от колата. Нямаше представа къде в района има обществена тоалетна, а не можеше да излезе и да използва нечий вход. Погледът му падна върху празната бутилка от кока-кола до черния сак на пода.
Ваня излезе на „Страндвеген“ и зави надясно.
Хотел „Радисън Блу Странд“, където беше отседнал Стефан Андрен и в чието лоби щеше да я чака, се намираше от другата страна на Нюбрувикен, на не повече от десет минути пеш от апартамента на Себастиан.
Мина покрай „Свенскт Тен“ и хвърли поглед през витрината. Вкъщи не притежаваше и една вещ от този магазин. Повечето бяха в ценови клас далеч отвъд нейните възможности. Ана и Валдемар притежаваха поднос със слончетата на Йозеф Франк, с който винаги закусваха в леглото, когато тя беше малка, както и две стъклени лампи, също с мотиви на Йозеф Франк по абажура. Нищо чудно да имаха и други предмети, но тя не знаеше и, честно казано, леко се ядоса, че изобщо се замисли за тях в този момент. Не стигаше, че срещна Валдемар на улицата, ами сега не можеше да мине покрай магазин, без да се сети за лъжливите си „родители“. Пресече платното и трамвайната линия, за да отиде на другия тротоар, където нямаше магазини, и в този момент телефонът й звънна. Беше Торкел.
— Здравей, как върви? — попита я.
— Добре, да речем — отвърна Ваня. — Тъкмо съм тръгнала към хотела на Стефан Андрен да си поговоря с него.
— Хубаво, защото ние кажи-речи се върнахме на кота нула. — Не можеше да сбърка разочарованието в гласа му. — Открихме Тумас Нурдгрен.
— Къде? Къде е той?
— Митничарите на Каструп го хванали и като го пуснали в системата, видели, че е обявен за издирване, и ни се обадиха.
— Какво е търсел на Каструп?
— Прибирал се от Турция. С малко допълнителен багаж под формата на канабис.
— За собствена употреба или за продажба?
— По малко от двете, доколкото разбирам. Финансовото му състояние не е блестящо, както знаем. Тъй че сигурно е щял да продаде една част и да изпуши останалото, за да забрави, че е затънал в лайната. — Торкел направи кратка пауза. — Но не затова се обадих.