Той преглътна, изкашля се и остави халбата на масата със загадъчна усмивка.
— Да, знам. Проклетата мина. Искрено се зарадвах, когато се провали.
— Как така? Нали сте се съгласили да продадете земята си?
— Колкото ми оставаше от нея, да.
Ваня замълча, за да му покаже, че иска да знае повече.
— Франк дойде преди… колко… седем-осем години може би и поиска да купи земите ми.
— Франк? — прекъсна го Ваня. — Франк Хеден?
Стефан кимна.
— Наследих въпросния имот, всъщност не ми пука за него, затова не виждах защо да не му продам колкото иска.
— Колко?
— Доста. Плати ми добре, но, мамка му, как само ме прецака…
— Как?
— Девет месеца след това се появиха онези от минната компания и взеха да ровят из земите ни. Заговори се за изкупуване, при това за много повече пари, отколкото получих от Франк, ако искате да знаете. Той щеше да направи страхотна сделка.
Ваня мълчеше и се опитваше да свърже новата информация с това, което вече знаеше за събитията и историите около мината в Туршбю. Стефан явно помисли, че не го е разбрала.
— Явно е знаел за плановете за мината — поясни той. — Защо му е иначе изведнъж да поиска имота ми?
— Извинете ме.
Ваня се изправи и излезе от лобито, докато вадеше телефона си. Торкел вдигна веднага.
— Проверили ли сме финансовото състояние на Франк Хеден?
— Да, защо?
Съобщи му новата информация и чу тихо шумолене от листовете, които Торкел разглеждаше. Спомни си усещането, когато ходи в дома на Франк и споменаха пушката на Седер — че имаше нещо гнило. Беше оставила тази мисъл. А може би е сгрешила. Трябваше да се довери на инстинкта си.
— Затънал е в дългове до гуша — каза Торкел. — Преди осем години е взел по-голям заем от стойността на къщата и земята.
— За да откупи имота на Андрен. — Не беше въпрос, а констатация.
— Да, но през годините е ипотекирал и новия имот — продължи Торкел и тя си го представи как чете от материалите на бюрото.
— А какво ще стане, ако Франк умре? Нали е болен от рак…
— След него ще останат само дългове — въздъхна той. — Банката притежава почти всичко.
— На мен ми каза, че имотите му са достатъчни да осигурят сина му занапред. Че парите ще стигнат и ще останат.
— Няма — отвърна Торкел сухо. — Не и ако „ФилбоКорп“ не ги изкупи.
— А за да стане това, семейство Карлстен трябва да изчезнат от уравнението.
Ваня преповтори наум всичко записано на бялата дъска в малката стая в Туршбю. Мъж, над трийсетгодишен, живеещ в района, връзка със семейството, интелигентен, планирал действията си, смятал, че няма друг избор.
— Съвпада с всяка точка от профила на Себастиан.
Вълнението й беше очевидно.
— Ще го задържим — реши Торкел.
— Щеше да ходи във Вестерос — сети се Ваня и допълнението дойде от само себе си, без изобщо да се замисля. — Или поне така каза.
Колко ли време беше чакал пред входа?
Доста хора минаха покрай него по тротоара и взе да го обхваща неприятното чувство, че всеки следващ минувач го гледа с нарастващо подозрение.
Толкова ли беше странно, че чака отпред?
Привличаше ли внимание?
Нямаше защо. В сградата би могъл да живее негов приятел, когото чака. Кое му е странното? Или по стокхолмските улици не беше позволено да чакаш някого?
Франк погледна часовника. Колко хора живееха в този вход? Никой не беше влязъл или излязъл през последните двайсет минути. Вратата си оставаше затворена.
Усети как гневът се пробужда в него.
Това беше просто врата.
С какво ли не се беше справил дотук.
Нима една най-обикновена кафява двойна врата с три стъклени прозорчета от всяка страна щеше да стане причина за провала му? Известно време се колебаеше дали да не разбие средното прозорче. Нямаше да отнеме време. Един лакът в стъклото, ръката през дупката и вратата щеше да се отвори. Щеше да се справи за десет секунди. Но не смееше. Щеше да се чуе. Нищо чудно в този луксозен квартал трясъкът на счупено стъкло да привлече повече внимание от автомобилна аларма. Още преди отломките да са паднали на асфалта, на всеки прозорец щеше да се покаже любопитно лице.
Но той не можеше да остане и тук.
Колкото по-зле се чувстваше, толкова повече се притесняваше от неестественото си стоене пред вратата. Кратка разходка до края на улицата и обратно? Само че не биваше да се отдалечава твърде много. Ами ако някой излезеше, а той се намираше на трийсет, четирийсет, петдесет метра? Какво щеше да прави тогава? Да хукне като луд по улицата с викове? Да задържат вратата, все едно тича към асансьор в американски филм? Всеки би го забелязал и запомнил.