— Но искам да слушам разговора.
— Ще пусна високоговорителя — съгласи се тя и вдигна телефона от бюрото пред себе си.
— Кажете му само, че искаме да говорим с него, но не и защо — помоли я Торкел и усети как леко се напряга при звука на сигнал свободно.
Най-после да му излезе късметът.
Оставаха му едва няколко метра до входа на номер 18, когато вратата се отвори и млада двойка с бебешка количка излезе на тротоара. Франк забърза и стигна точно преди вратата да се затвори. Той се усмихна и кимна на двамата, за да ги убеди, че просто се прибира вкъщи, но те не показаха какъвто и да било интерес към него. След като вратата се затръшна зад него, той се спря на площадката. Вдясно имаше копче за лампа и Франк го натисна, докато гледаше списъка на живеещите, поставен над прекъсвача в рамка и зад стъкло, просто за да се увери, че е запомнил правилно.
Правилно беше запомнил.
Бергман ет. 3.
Той продължи напред и пъхна ръка под палтото. Докосна пушката с върха на пръстите. Асансьорът или стълбите? Избра стълбите. Щяха да му дадат още малко време да се подготви. Дали да позвъни на вратата? Дали щяха да му отворят? Франк се качи до първия етаж и забеляза, че повечето врати имат шпионка. Себастиан Бергман никога не бе виждал Франк и точно сега едва ли щеше да отвори на непознат. Не и като се има предвид кого криеше в апартамента. Франк изведнъж почувства как умората надделява. Щеше да стигне до още една врата, през която някак трябваше да мине. Предишната отне близо половин час и влизането му беше чист късмет. Какво да прави със следващата?
Телефонът му иззвъня.
Франк подскочи и затършува из джобовете на палтото. Отново си представи как внезапният звук привлича любопитни очи зад всяка една шпионка около него.
Намери телефона и погледна.
Пия се обаждаше.
Поколеба се; това беше възможно най-неподходящият момент за разговори и той би затворил на всеки друг. Но това беше Пия. Жената, изобщо човекът, когото смяташе за свой най-добър приятел. Толкова много години заедно, в политиката и в личния живот. Винаги се бяха подкрепяли взаимно. Бяха преживели заедно какво ли не. Може би обаждането й точно в този момент беше някакъв знак? Той вдигна.
— Ало? — обади се с възможно най-тих глас, завъртя се и заслиза обратно надолу.
Щеше да се чувства в по-голяма безопасност, ако говори долу във входа, където не е обкръжен от врати с хора зад тях.
— Здравей, какво правиш? — попита Пия с толкова делничен тон, че чак звучеше абсурдно с оглед на заниманието му в момента.
— Ами добре съм… извинявай… малко съм зает.
— Къде си?
Франк трябваше да мисли бързо. Ерик знаеше, че той ще ходи във Вестерос. Не очакваше семейство Флодин да прекарва вечерите си в разговори за него, но все пак съществуваше реална възможност той да е споменал за пътуването му, затова най-разумно беше да поддържа същата линия.
— Във Вестерос.
В полицейското управление в Туршбю Пия вдигна очи към съпруга си и Торкел, който, може и да грешеше, но долови сянка на колебание върху лицето й. Той й кимна.
— Аз съм в полицейското управление — каза тя. — Ерик е тук, също и шефът на „Риксмурд“. Искат да дойдеш да говориш с тях.
Отговори й мълчание.
— Франк?
— Какво… — толкова дълга тишина, че Торкел помисли, че е прекъснал. — За какво искат да говорим? — попита Франк накрая.
Пия отново погледна Торкел, който пак кимна.
— За Карлстенови и историята с мината…
Отново мълчание. На Торкел му се счу дълбока въздишка през високоговорителя. Отчаяна въздишка.
— Ела да говориш с тях, Франк — умоляваше го тя, наведена по-близо до телефона.
— Вече е твърде късно за това.
— Как така „твърде късно“?
— Мисля, че знаеш.
Торкел не знаеше дали Пия е криела някакви подозрения преди, но сега изглеждаше убедена във вината на Франк. Цялата сила, която иначе струеше от нея, сякаш я напусна за секунди. Тя тежко се отпусна на стола и явно се бореше да спре сълзите.
В Стокхолм Франк направи същото, само че той стовари тежкото си тяло върху коравите стъпала и не се опита да скрие плача.
— Направих го за Хампус — прошепна.