— Тогава сега помисли за него — чу думите на Пия.
Франк не отговори.
Той не мислеше за нищо друго освен за Хампус.
Всичко, което правеше, беше единствено в името на сина му. Абсолютно всичко. Беше прекрачил граници, които дори в най-безумните си фантазии не си беше представял, че би могъл да мине — само заради него.
Че би могъл да мине.
Оказа се, че би могъл. Ето го тук. Само допреди няколко минути беше напълно готов да убие още трима души, единия от тях малко дете.
Защото мислеше за Хампус.
Защото беше принуден да го остави сам твърде, твърде рано и защото никого другиго не го беше грижа за него. Освен ако не му се плаща. Парите бяха най-важното. Всичко можеше да се купи, човек получаваше онова, за което плаща, а станеше ли дума за грижата за сина му, той не се задоволяваше с нищо по-малко от най-доброто. Но когато научи, че времето му е ограничено, той вече нямаше никакви пари, понеже не излезе нищо от мината, понеже Карлстенови отказаха да продадат имота си.
Затова Карлстенови трябваше да изчезнат.
Заради Хампус.
Човек прави какво се налага. Животът не е справедлив.
— Мисли за сина си — повтори Пия и Франк се изненада колко меко звучи гласът й, толкова нетипично за нея. — Помисли какво може да му се случи. И постъпи правилно.
Франк дори не си направи труда да отговори. Какво да каже? Какво би могъл да каже, което да промени или подобри положението, в което се намираше? Нищичко.
— Франк, знаеш какво мога да направя. — Гласът й — смесица от самоувереност и отчаяние. — Мога да ти помогна.
Изведнъж той почувства огромна празнота и ръката с телефона се отпусна на земята.
— Разбираш ли какво ти казвам, Франк? — чу се тихо откъм слушалката в краката му.
Да, разбираше. Напълно разбираше.
Смелото малко момиче и майка му щяха да оживеят.
Това беше. Свърши се.
Единственото му усещане беше облекчение, че вече не се налага да се вмъкне през заключената врата на третия етаж. Че не се налага повече да убива.
Че не се налага да отнема нечий живот.
Той пъхна ръка под палтото и извади пушката.
Изстрелът, който отекна през каменното стълбище, наистина привлече любопитни очи зад всяка шпионка.
Мария настоя да присъстват на бдението в Туршбю и Себастиан в момент на слабост предложи да купи рокля за Никол. Отиде до единствения магазин, който знаеше. „НК“ на „Хамнгатан“. Според табелата до ескалатора детските дрехи се продаваха на четвъртия етаж. Все още беше рано сутринта, затова имаше малко клиенти и големият магазин изглеждаше пуст.
Отначало Мария предложи да дойде с него, но Никол още изглеждаше разстроена от събитията на стълбището и двамата решиха, че бдението само по себе си ще е достатъчно изпитание за нея. Иначе детето се чувстваше все по-добре с всеки изминал ден, макар още да не беше възстановило речта си — нещо, което едновременно го радваше и плашеше. Отначало Себастиан се помъчи да ги откаже от бдението, но Пия Флодин съумя да убеди Мария, че това е чудесна възможност всички заедно да превъзмогнат мъката. Според нея събитието щяло да бъде тихо и подобаващо за случая, щели да запалят хиляди свещи и най-отпред да вървят епископът на Карлстад и тя самата.
Пия ги беше придумала толкова ловко, че на Себастиан му стана ясно защо социалдемократическата партия я смята за ценен кадър. Показваше страст, лично отношение и упоритост, които малцина притежаваха, но и знаеше точно кога да отстъпи и да мине към меки и емоционални думи. Той несъмнено можеше да се мери с нея, но се въздържа, макар да смяташе, че Никол се нуждае от тишина и спокойствие. Но той трябваше да си пази силите за по-важни неща от разни политически циркове във Вермланд.
Беше започнал да се тревожи какво предстои в най-скоро време.
Франк Хеден беше мъртъв. Мария можеше всеки момент да реши, че трябва да се прибере у дома, след като случаят е решен и вече няма заплаха за Никол. Колко още можеше Себастиан да твърди, че дъщеря й се нуждае от него чисто терапевтично? Какво щеше да стане, когато животът на Никол започнеше да се връща към нормалното? Когато се върнеше на училище. Когато проговореше. Какво щеше да стане тогава? Самата мисъл за празния апартамент без Мария и Никол му се струваше ужасяваща.
Ваня беше и права, и грешеше в твърденията си. Той не си играеше на семейство, в никакъв случай… майката и детето в апартамента му бяха негово семейство. За съвсем кратко време се бяха превърнали в такова. Мария му позволяваше да взема участие във всеки един аспект от живота им.