Тя погледна към бюрото, което обикновено използваше Себастиан. Не го беше виждала, откакто си тръгна от апартамента му преди срещата със Стефан Андрен, а тогава далеч не се разделиха като най-добри приятели. Но ако той беше умрял онази вечер, щеше да й липсва.
Много.
На нея най-много в целия екип.
Вероятно в целия свят.
Знаеше, че Себастиан Бергман няма много приятели. Хората идваха и си отиваха. Никой не се задържаше дълго. Постоянно ги заменяха нови.
Тя обаче беше тук.
Работеха заедно от около година и — колкото и да е необяснимо — в някои периоди бяха истински приятели. За нормалните хора една година не беше нищо, но за Себастиан това си беше цяла вечност. И макар в момента да бяха в нещо като конфликт, за едно беше сигурна:
Пак щяха да се сдобрят.
Такива бяха отношенията им. Защото тя го харесваше. Когато беше искрен. Когато не унищожаваше всичко. Когато не се държеше като идиот.
А в момента за съжаление се държеше точно така.
Ваня забеляза рисунките на Никол, взети от апартамента на Себастиан. Бяха оставени върху една от купчините, които тепърва трябваше да подрежда. Вдигна ги. Всеки път гърлото й се свиваше, толкова бяха силни и емоционални. Безпомощност и страх, уловени с прости евтини флумастери. Никол може и да не говореше, но определено умееше да се изразява. Струваше й се нередно да ги изпраща в архива. Бяха терапевтични и лични, а не нещо, което да се погребе в някакъв си склад. Реши да ги върне на Себастиан. Нека той реши какво да ги прави. В крайна сметка той беше убедил Никол да се върне по целия път назад до къщата. Биваше го. Само че нямаше представа къде е границата. Къде свършва ролята му на психолог и къде започва личният живот. Това беше фундаменталният му проблем. Това непознаване на всякакви граници.
Той се нуждаеше от помощ, така смяташе тя. Беше му приятелка. А понякога приятелите трябва да правят неща, които отначало изглеждат жестоки. Но това беше за негово добро. Също и на Никол и Мария.
Ваня се изправи и напъха рисунките в чантата си.
Щеше да ги върне лично.
И да използва момента да каже някои истини.
Никол седеше в спалнята, увита в две големи хавлии. Мария я беше изкъпала и й беше измила косата. Пия щеше да дойде да ги вземе и Мария започваше да се притеснява, че няма да успеят. Може би щеше да е най-добре да изберат някоя стара дреха на Никол, вместо Себастиан да тича да купува нова. Той обаче настоя, а тя ценеше високо жеста.
Никол ухаеше приятно на балсам и шампоан и майка й започна да суши дългата й коса с края на хавлията. Обичаше да се занимава с малкото си момиченце. Ежедневните задължения действаха успокояващо.
Прости неща, които напомняха за друго време.
Преди цялата тази история.
— Обичам те, Никол — внезапно почувства нужда да изрече.
Това като че ли бяха думите, които използваше най-често в последно време. Единствените думи, които служеха като мост между миналото и настоящето.
— Мама те обича, никога не го забравяй — продължи тя.
Никол кимна леко и я погледна. Беше толкова невинна, толкова малка. Но погледът й беше узрял, беше станал по-тъжен, поглед на възрастен човек. Това не я изненадваше. Никол беше видяла как умират хора, които обича. Макар и още да не можеше да го изкаже на глас, тя вече виждаше света по-различно, като знаеше колко крехък и кратък е животът.
Мария внимателно се наведе към челото на Никол. Целуна я, кожата й беше толкова нежна, толкова мека след сапуна и крема. Ухаеше на живот, на бъдеще. Искаше да останат така завинаги, просто да се наслаждават на момента, изпълнен с надеждата, че всичко ще се оправи.
Щеше да се оправи. Тя го беше решила. Щеше да преустрои живота си. Да си намери друга работа, за да може да прекарва повече време у дома. Не само заради Никол. Но и за себе си. Когато Никол се роди, тя не беше готова за дете и се беше опитала да балансира между работата си — отдадеността на развиващите се страни, и несполучливите си връзки, както и живота като самотна майка. Не смяташе, че е лоша майка, ни най-малко, но можеше да посвещава значително повече време на дъщеря си. Можеше да подреди приоритетите си другояче.