Да не са равнодушни към теб пак е нещо.
Само че тя е била в дома на Себастиан. Не в неговия.
Опита се да пропъди мисълта и да се съсредоточи върху топлината на ръката й. Докосването трябваше да го успокои, но не се получи. Дори без да е тук, Себастиан заставаше между тях.
Звънът на телефона прекъсна размислите му.
Ванът пътуваше на запад по Е20.
Както винаги Били седеше зад волана. Както винаги караше твърде бързо. Едно време Торкел го молеше да намали. Не и този път. Вместо това седеше мълчаливо и зяпаше през прозореца. От двете страни на пътя се плъзгаха редиците борове. Сякаш напуснеш ли града, Швеция се състои само от това. Гори, гори и пак гори. Най-отзад седяха Себастиан и Ваня. Един до друг. Торкел го намираше за необяснимо. Напоследък, когато ги виждаше заедно, Ваня изглеждаше дистанцирана от Себастиан. Явно нещо се беше променило.
Най-отпред, на мястото, където обикновено пътуваше Урсула, бяха струпали багажите си.
Изведнъж чу, че Себастиан се захилва. Изглежда, Ваня разправяше нещо смешно. На мястото на Урсула имаше багаж, а Себастиан се смееше все едно нищо не е станало. Торкел изпита още по-голямо раздразнение, като погледна отново безкрайните гори.
След няколко часа свиха по път 62, който щеше да ги отведе чак до Туршбю в Северен Вермланд. Били никога не беше ходил там и подозираше, че и никой от присъстващите не е. Сайтът на общината с гордост съобщаваше, че Туршбю е мястото, където Свен-Йоран Ериксон и Маркус Берг са вкарали първите си голове и че там се намира единственият тунел за ски бягане в Швеция. Ериксон беше добре известен на Били, не на последно място от клюките за любовния му живот в жълтата преса, но пък нямаше представа кой е Маркус Берг, а ски не бе карал от тринайсетгодишен.
„Само се шегувам! Пошегувах се, скъпи.“
Били помнеше добре тези думи. С тях приключи случаят с масовия гроб в Йемтландските планини. Той застреля Чарлс Седерквист. Една сутрин даде ключ от апартамента си на Мю. Тя го прегърна и прошепна, че сега остава само да се оженят. През май. Тя забеляза смаяната му и вероятно ужасена физиономия. Затова го прегърна.
„Само се шегувам! Пошегувах се, скъпи.“
Точно това каза.
Дума по дума.
Но когато два месеца по-късно дойде при него със списък от 150 гости и го помоли да й помогне да го посъкрати, той разбра, че сватбата през май вече не е шега, а реалност.
Мю.
Обичаше я. В това беше сигурен.
Но всичко се случваше твърде бързо.
През юни щеше да стане година, откакто се запознаха. И щяха да бъдат женени от месец.
Опитите му да удължи пътя до олтара се бяха оказали безплодни и изглеждаха нищожни на фона на страстното й убеждение, че това е правилният избор за двама им. Струваше му се дребнаво от негова страна да не затвърди общото им бъдеще; все едно не я обича.
А той я обичаше безкрайно.
Всичко в нея — от страстта й до начина, по който го гледаше, когато лежаха един до друг. Харесваше му, че с каквото и да се заемеше, го докарваше докрай. Харесваше му, че го кара да израства. С нея се чувстваше като единственият мъж на света, а за човек, който винаги е имал чувство, че стои отстрани и наблюдава, усещането беше прекрасно.
Затова той се предаде, засрамен от нерешителността си.
В действителност никога не си беше представял, че ще се ожени. Навярно разводът на родителите му имаше пръст. По онова време беше деветгодишен и неведнъж се бе чувствал по-зрял от родителите си, особено когато те го използваха като оръжие един срещу друг. Но главното му възражение си оставаше колко бързо се случваше всичко. Не му допадаше. Той беше от хората, които внимателно структурират и анализират, докато Мю непрекъснато обикаляше да търси нова зала за празненството, да пробва нова булчинска рокля, да избере нова църква. Накрая той вдигна ръце, осъзна, че големият им ден заедно е по-скоро неин, отколкото негов. Че дори сега стои отстрани и анализира, вместо да участва. Това беше положението. Повтаряше си, че няма нищо против. Във всеки случай се надяваше убийството в Туршбю да се разреши лесно, за да може да се върне и да планира заедно с нея. Но засега нямаше подобни изгледи. Цяло семейство — избито. Доказателствата за единствения заподозрян бяха слаби, доколкото можеше да прецени. Обикновено докато пътуваше към подобен случай, беше вглъбен и отдаден, сега обаче се чувстваше раздвоен. Сякаш не се намираше на правилното място. Което и да бе то.