Сега щеше да го направи.
Може би Себастиан щеше да присъства в това бъдеще. Той не беше като другите мъже. Беше сериозен. Грижовен. И може би най-важното — искрен.
Как само се грижеше за Никол. Никой от предишните й приятели не беше показвал подобно отношение към дъщеря й. Трудно можеше да остане равнодушна. Вярно, не беше млад, но притежаваше мъжественост, която тя намираше за привлекателна, освен това беше интелигентен и забавен. Освен това му вярваше. При първата им среща тя беше на път да се предаде, но той й оказа огромна подкрепа. Без изобщо да се опита да се възползва от ситуацията. И въпреки това двамата се сближиха. Бяха започнали и да се докосват.
Да се държат за ръка. Погалване тук. Прегръдка там.
Харесваше й. Не изключваше да направи следващата крачка. Усмихна се. Ами ако от цялата тази трагедия излезеше нещо ценно и добро?
Изобщо не беше изключено. Беше й омръзнало да стои сама и да тича подир неискрени и скучни мъже с тежки характери. Нерядко бяха вече женени и в края на краищата никога не избираха нея. Със Себастиан беше различно. Винаги имаше време за нея и не искаше нищо в замяна. Отдавна не се беше чувствала толкова уютно с някого.
Отдавна не беше вярвала така на някого.
Облече Никол в мек анцуг и синя тениска. Дано Себастиан скоро се прибереше с новите дрехи.
Тя отнесе мокрите хавлии в банята и ги просна да съхнат. На вратата се позвъни. Тя се сепна. Себастиан си имаше ключове и никога не звънеше. Просто влизаше и се провикваше.
Не се чуваше превъртане на ключ в ключалката. Позвъни се отново. Мария почувства как пулсът й се учестява, въпреки че едва ли имаше някаква опасност. Франк Хеден беше мъртъв. Заплахата срещу дъщеря й вече не съществуваше.
Пое си дълбоко въздух, прокрадна се тихо и надзърна през шпионката.
Отвън стоеше Ваня, колежката на Себастиан.
Мария отвори. Опита се да изрази радост, макар че последния път й се стори, че Ваня се държи странно.
Полицайката й кимна:
— Здравейте.
— Себастиан не е вкъщи — каза Мария без предисловия.
— Няма значение — отвърна Ваня. — Всъщност искам да говоря с вас.
Другата жена я погледна изненадано:
— С мен ли? Че защо?
— Ако е удобно…
Мария кимна и я покани. Затвори вратата. Спогледаха се.
— Не знам откъде да започна — каза Ваня.
Торкел спря до тротоара и изгаси двигателя.
Наведе се напред, за да погледне през прозореца към добре познатата фасада. Дали идеята не беше лоша? Вероятно. Какво всъщност очакваше от това посещение? Какво можеха да си кажат, което вече да не е било казано? Той хвърли поглед на пакета с две порции суши на седалката до него. Дали да не изяде едната в службата, а другата да запази за по-късно или да изхвърли? Но не, ако не изпълнеше замисъла си докрай, после щеше да съжалява. Това посещение не му излизаше от главата от снощи, след като изпрати голямата си дъщеря.
Елин учеше в училището в Юханесхув. Профил „Ресторантьорство и кетъринг“ в Стокхолмското училище по хотелиерство и ресторантьорство. Беше решила да става готвачка. Или по-точно предишното й училище го беше решило вместо нея. Беше започнала гимназиалното си обучение в „Юн Бауерюмнасиет“ и тогава се интересуваше от „нещо, свързано с туризма“, но целият концерн банкрутира. Трийсет и шест училища бяха затворени от единия ден за другия и близо 11 000 ученици бяха принудени да търсят други учебни заведения. Стокхолмското училище по хотелиерство и ресторантьорство се притече на помощ за разрешаването на тежката ситуация и прие голяма част от възпитаниците на нейното училище, но тя не попадна в хотелиерско-туристическия профил, както се надяваше, а в „Ресторантьорство и кетъринг“. Според Ивон обаче след преместването Елин показвала по-голям интерес към училището от когато и да било. На практика окупирала кухнята у дома и приготвяла поне половината от седмичните вечери.
В училището имаха и ресторант и вчера Торкел отиде там на вечеря с три ястия, в чието приготвяне беше участвала и Елин. Преди да му донесат храната, той леко се притесняваше, че ще трябва да си измисля похвали — все пак беше сготвена от тийнейджъри, но се оказа, че се тревожи напразно. Беше извънредно вкусно.