След това я закара до вкъщи, още веднъж й благодари и я похвали. Преди да слезе от колата, тя се обърна към него, сякаш току-що й е хрумнало нещо.
— Ще се женят, казаха ли ти?
— Кой? — Мина секунда, преди Торкел да се сети за кого говори. — Майка ти и Кристофер?
Елин кимна.
— Кога? — попита той.
— Не знам, но се сгодиха.
— Кога?
— На Великден. Аз приготвих вечерята за годежа.
Торкел само кимна, почака да разбере какви чувства ще изпита. Дали се чувстваше предаден? Не защото Ивон се беше сгодила за друг, а понеже не му беше казала. Нито преди, нито след това.
Дали изпитваше копнеж по нея? Ревност?
Не, не изпита нито една от тези емоции. Единствено радост за Ивон, освен това Елин и Вилма явно искрено харесваха Кристофер, затова той се радваше и за тях.
Да, радваше се, но Елин очевидно изтълкува мълчанието му като потиснатост.
— Мъчно ли ти е? Казах й, че трябва да ти се обади…
— Не, не, въобще не ми е мъчно. Знаеш, че искам единствено вие трите да сте щастливи.
Елин кимна. Торкел я хвана за рамото, за да я убеди.
— Предай й моите поздравления. И на двама им.
— Добре. Благодаря, че дойде, татко.
Тя се наведе и леко го целуна по бузата, отвори вратата, слезе и тръгна към входа. Торкел я гледаше. Колко беше пораснала. Почти жена. Изграждаше свой собствен живот. Той искрено се надяваше да бъде част от него и занапред.
Тя се обърна и му помаха, преди да се прибере. И после се скри. Той остана още малко. Радваше се за Ивон и децата.
Но това чувство скоро бе заменено от друго. Една стара позната се настани на неговото място.
Самотата.
Още по-настоятелна, когато други успяваха да се измъкнат от хватката й.
Съпътстваше го и когато се събуди тази сутрин. Когато отиде до службата. Не го остави на мира, макар да имаше доста работа след самоубийството на Франк и разрешаването на случая в Туршбю. Освен това, както винаги, по време на отсъствието му се беше натрупала бумащина, която сега изискваше вниманието му.
Но все пак трябваше да се храни.
Урсула също.
Тя не го беше канила, но какво можеше да направи? Да го изгони?
Той взе кесията със сушито и слезе от колата.
Изглеждаше искрено радостна да го види и го покани веднага. Той попита дали не я притеснява, но тя го увери, че най-вълнуващият момент в живота й през последната седмица е било да научи отпадналите от четвъртфинала на „Денсинг Старс“, тъй че той бил повече от добре дошъл.
Седнаха да обядват в хола и той й разказа за случая, макар тя да знаеше основното. Тя му благодари, че я държа в течение, вероятно това я спасило от пълно полудяване.
Той не можеше да откъсне очи от нея.
Новото око изглеждаше невероятно.
Тя изглеждаше невероятно.
Вече не му беше трудно да я гледа. Напротив, не можеше да й се насити.
Не искаше да си отива. Искаше да остане до вечерта. Искаше да отворят бутилка вино и тя — след като той кажеше, че ще остави колата и ще си повика такси — да му предложи нещо по-добро. Нека остане да пренощува при нея.
Но обядът беше приключил. Той си имаше задължения. Първото от тях — среща с Националната полиция в 15:00 часа. Торкел беше длъжен да им предложи спестените от Националния отдел за разследване на убийства средства. Всички бяха едно цяло. Миналата година Националната полиция беше надхвърлила бюджета си с над сто и седемдесет милиона.
— Какво си се умислил?
Торкел се сепна. Урсула му се усмихваше въпросително. Не можеше да й каже: „За бюджета на отдела“, нищо че беше вярно.
Погледна я.
Беше толкова красива и той наистина я обичаше.
Спомни си за какво беше дошъл. Вакуумът. Самотата. С която може би, може би щеше да се примири по-лесно, ако знаеше, че не са избрали друг пред него. Че не са го заменили.
Най-лошата алтернатива.
Искаше да го чуе от нея.
— От доста време се чудя за нещо — започна той сериозно.
— Какво съм правела при Себастиан онази вечер — прекъсна го тя.
Той я изгледа изненадано и после кимна.
— Вечерях — отвърна тя простичко, сякаш е чакала да му го каже през целия обяд, а може би и от по-отдавна.
— Просто си вечеряла?
— Вечерях и за десерт ме простреляха.
— Извинявай.
Той се протегна и я хвана за ръката.