— Това, че ти и аз не сме „ние“, няма нищо общо със Себастиан. Само с мен.
— Но си отишла там, защото харесваш него повече от мен.
Торкел сам чу как прозвуча. Като обидено малко момченце. Завистливо и нацупено. Урсула обаче му се усмихна топло и бавно поклати глава:
— Отидох там, понеже със Себастиан всичко е по-просто. Знам, че звучи невероятно, но в известно отношение всичко е много, много по-просто с него.
— Той иска само едно.
— Това е вярно, но за мен става дума само за… — Тя се спря навреме. Прехапа устни, подбра следващите си думи изключително внимателно: — Няма да се омъжа за теб и да живея щастливо до края на дните си, Торкел, но единствената причина е, че не мисля, че мога да живея щастливо с някого. Не мога да дам на никого онова, което иска от една връзка.
— Не може ли аз да го преценя?
— Нито пък някой може да ми даде онова, което аз искам.
Торкел само кимна. С това по-трудно можеше да спори. Готов бе да й каже, че е съгласен на всичко. Приемаше всичките й условия. Стига да има шанс, най-малка възможност тя да промени мнението си. Но той знаеше, че подобно лазене в краката й няма да доведе до нищо добро. Затова премълча и се изправи.
— Трябва ли да се връщаш на работа? — попита тя.
— В три имам среща с Националната полиция заради бюджета.
— Мисля, че с теб не сме приключили.
— Но мога да я отложа — добави Торкел бързо и извади телефона.
Трябваше да си подреди приоритетите.
Себастиан беше доста напрегнат, когато се прибра в апартамента, беше се забавил повече от очакваното с избирането на бижу за Мария, но въпреки това усети, че нещо не е наред. Двата сака на Мария бяха оставени в антрето.
Ваня седеше в кухнята.
— Какво правиш тук? — попита той и усети как при вида на колежката му го изпълват едновременно раздразнение и безпокойство. — Къде е Мария?
Ваня погледна към спалнята.
— Обажда се на Пия, иска да я вземе по-рано — отговори след кратко мълчание.
— Защо?
— Мисля, че двете с Никол ще заминат сами…
Той не схвана съдържанието на думите й, но почувства как раздразнението започва да надделява над безпокойството. Каквото и да означаваха, не вещаеха нищо добро. Повиши глас:
— Нямаш никакво право да идваш тук и да се месиш в живота ми…
— Напротив, имам — прекъсна го Ваня. — Мария и Никол са жертви на престъпление. „Риксмурд“ носи отговорност за тях.
Себастиан загуби дар слово. Тя сериозно ли говореше? Той затърси точните думи, но някой го изпревари:
— Не й се сърди.
Гласът дойде иззад него. Той се завъртя към Мария, която стоеше на вратата и го гледаше с разочарование и мъка.
— Кога смяташе да ми кажеш? — попита.
— Какво? Какво да ти кажа?
— Истината.
Себастиан разпери ръце:
— Не знам за какво говориш.
Мария пристъпи към него:
— Че дъщеря ми е нещо като заместител на детето, което си изгубил.
За секунда Себастиан се вцепени.
— Ваня ли ти го каза? — заекна накрая.
— Вярно ли е? Това ли сме ние? Заместители на семейството ти? — продължи Мария, по-скоро тъжно, отколкото гневно.
Той отстъпи крачка назад.
— Не, не е така. Никол означава много за мен, знаеш го. А ти…
Мария го гледаше. Погледът й беше по-суров от когато и да било.
— Попитах те.
— Знам…
— Дали имаш деца.
— Знам…
— Дали си бил женен.
— Знам…
— Ти излъга.
— Знам…
Тя млъкна. Себастиан усети, че е негов ред да каже нещо:
— Смятах да ти разкажа. Но такива неща се споделят трудно. Особено след всичко, което ви сполетя — започна с умолителен тон.
— Нямаше нужда да ми разказваш, просто трябваше да отговориш. Аз те попитах и ти ме излъга.
Какво да отговори на това?
— Мислех те за честен. Вярвах ти.
— Можеш да ми вярваш. Двете с Никол сте толкова важни за мен — каза той отчаяно, гласът му трепереше.
Мария го погледна. Само мъка в очите й. Разочарование.
— Вече не ти вярвам. Чух твърде много за теб. Ужасни неща.
Тя подсмръкна. Той хвърли един поглед към Ваня, която изглеждаше едва ли невъзмутима предвид стореното от нея. Какво всъщност е казала за него? Той направи няколко крачки към Мария. Трябваше да я накара да разбере.