— Здравейте, Пия Флодин, приятно ми е да се запознаем — поздрави тя Мария. — Много съжалявам за случилото се със сестра ви — продължи тя с по-тих глас и стисна ръката на Мария малко по-силно.
Мария кимна в знак на благодарност и представи дъщеря си. Пия се обърна към нея с усмивка, на която момичето изобщо не отговори. Отстъпи крачка назад и се скри зад майка си, вторачено бдително в Пия. Пия знаеше, че след случилото се детето не говори. Тя изправи гръб и погледна над рамото на Мария към мъжа, който се беше спрял пред входа.
— А това трябва да е третият пътник.
Нямаше намерение да показва, че знае името му; не искаше той да решава, че е толкова важен за нея.
— Това е Себастиан, да, но той няма да идва с нас — отсече Мария, без да крие студенината в гласа си.
— Няма ли?
— Не. Тъй че може да тръгваме.
— Колата е ей там — посочи Пия надолу по улицата.
— Мария… — започна мъжът при вратата, без да идва при тях.
— Ще изпратя някого за останалия ни багаж — заяви тя по начин, който убеди Пия, че става дума за нещо повече от пътуването до Туршбю.
— Не може ли поне да обясня? Само Ваня ли ще изслушаш? Решила си, че всичко, което казва, е вярно.
— Да — отвърна Мария и повлече Никол към колата.
Себастиан нямаше друг избор, освен да ги гледа как си отиват. Не би излязло нищо, ако хукне подире им, ако се опита да убеди Мария да остане, освен това не искаше да прави сцена пред Никол. Последното, което й трябваше, беше да види караница между единствените двама души, на които имаше доверие.
— Мисли за Никол — извика той все пак в последен отчаян опит да ги убеди да останат или да го вземат със себе си.
Мария не отговори, не спря.
Изоставяше го.
— От другата страна е, трудно намерих място да паркирам — посочи Пия червеното волво отсреща.
Себастиан остана. Всяка тяхна крачка отекваше в тялото му чисто физически. Видя как Никол спря, преди да пресекат, и се обърна към него. Както обикновено, беше трудно да изтълкува изражението й, но му се стори, че вижда копнеж и отчаяние. Ефект, който се усили, когато тя бавно протегна свободната си ръка към него. У възрастен човек жестът би изглеждал изкуствен и театрален, но когато Никол се обърна към него и се опита да пусне мост през внезапно отворилата се пропаст, протегнатата малка ръчичка беше просто сърцераздирателна. Буца заседна в гърлото на Себастиан.
Мария лекичко дръпна другата й ръка и двете тръгнаха да пресичат улицата, Никол все още беше извърнала лице към Себастиан, а погледът й все по-умолителен и отчаян, колкото повече се отдалечаваше от него. Себастиан се принуди да отвърне очи за момент.
Когато пак погледна натам, и трите вече се бяха настанили в червения автомобил; Пия запали двигателя и потегли. Мария седеше до прозореца на задната седалка и той виждаше само профила й над малкия синьо-бял герб на община Туршбю. Никол седеше от другата й страна и изобщо не се виждаше.
Отиде си. И двете си отидоха.
Той ги изгуби.
И причината за това седеше в апартамента му.
Себастиан влезе в антрето и изрита обувките си. Долови движение с крайчеца на окото и завъртя глава. Ваня излезе от кухнята и се облегна на стената със скръстени ръце, сякаш се нуждаеше от някакъв щит срещу гнева му.
Той само я гледаше мрачно.
Мрачно и студено. Поглед, който — надяваше се — казваше всичко.
След това мина покрай нея в тесния коридор и отиде в дневната. Спря точно зад вратата. В продължение на много години тя беше точно това — една стая. Която случайно се намираше в апартамента, в който живееше, но която той никога не използваше, с която нямаше никаква връзка. Най-силният спомен, свързан с нея, беше — колкото и да е иронично — с Ваня, когато я утешаваше и се мъчеше да се сближи с нея след арестуването на Валдемар.
Сега знаеше за какво му е тази голяма стая.
Как можеше да я използва. Нея и останалата част от апартамента.
Беше вкусил от нормалния живот.
Буцата се беше смъкнала от гърлото и беше заседнала в диафрагмата. Мария и Никол не бяха живели с него кой знае колко дълго, но достатъчно, че да изпитва това съсипващо, разяждащо чувство. Познаваше го добре, толкова дълго бе съпътстван от него. Когато то отминеше, там се наместваше чувството за загуба.
Той си пое дълбоко дъх, пристъпи навътре в стаята, отиде до масичката. Флумастери, пастели, хартия, чаша с тъмни остатъци от шоколадова напитка на дъното и чиния с недояден сандвич. Никол явно е хапвала пред телевизора. Той започна да събира разпръснатите вещи. За много хора чувството за загуба беше вцепеняващо, но не и за него. Той умееше да намира енергия и бързо да почиства физическите следи от хората, които е изгубил. След Тайланд незабавно продаде жилището в Кьолн, изхвърли и раздаде мебелите, уредите и дрехите, запази само отделни предмети. За няколко седмици сложи край на съвместния им живот в Германия и се премести у дома, в Швеция.