Друг въпрос беше, че след това — след като се погрижеше за всички практически въпроси — беше неспособен да продължи напред.
По-скоро усети, отколкото видя как Ваня дойде при него и застана на прага.
— Съжалявам, че те обидих, но знаеш, че съм права — каза с мек глас.
Себастиан не отговори.
— Беше откачено и ти го знаеш — продължи тя със същия успокоителен тон, който напомняше на Себастиан за онзи, с който говориш на малко дете, чийто домашен любимец е умрял, и се мъчиш да го убедиш, че на онзи свят му е по-добре. — Хайде, нали си психолог, точно ти би трябвало да виждаш колко е ненормално.
Той продължи спокойно и методично да събира флумастерите и мълчаливо да ги нарежда в кутията — от най-тъмните до най-светлите цветове.
— The silent treatment. Много зряло.
С периферното зрение видя как Ваня влезе в стаята и седна на едно от креслата. Искаше да й се разкрещи, да я изгони от апартамента — със сила, ако се наложеше, но същевременно усещаше, че трябва да се въздържи. Това не биваше да унищожи завинаги бавно разцъфващото им приятелство. Ако му го беше причинила която и да било друга жена, тя никога повече нямаше да стъпи в дома му, но колкото и бесен и разочарован да беше в момента, не можеше да не признае, че една много малка частица от него се възхищаваше, че тя не се даде, че сви крака под себе си, облегна се и зачака. Дъщеря му не се страхуваше от конфронтации.
Той се изправи и за първи път я погледна:
— Нямаше никакво право да си вреш носа в живота ми.
— Не съм го правила. Заврях си носа в живота на Мария и Никол — отвърна Ваня необичайно кротко. — Сметнах го не за мое право, а за задължение.
— Знам, че мислиш…
Той не довърши, а само поклати глава. Не искаше отново да тръгва по този път. Не искаше да говори за семейство, заместители, Лили и Сабине. Не сега.
— Знаеш, че си свърших работата, че наистина й помогнах.
Той разгледа листовете в ръката си и извади най-новата — той се поправи — последната рисунка на Никол.
— Тя рисуваше, разговаряхме, бариерите, които беше издигнала за защита около себе си, започваха да падат, тя се отваряше. Не с думи, още не, но щяхме да стигнем и дотам. Ако разполагахме с още малко време.
Той успя да изрече последното изречение точно толкова обвинително, колкото искаше, докато й подаваше картинката. Ваня не обърна внимание на тона, но погледна листа. Позна стаята от снимките, които беше виждала от местопрестъплението. Стаята след кухнята в къщата на Карлстен. Две деца гледаха телевизия заедно.
— Какво представлява?
— Тя и братовчед й гледат телевизия точно преди убийството.
Ваня погледна Себастиан въпросително:
— Не каза ли, че рисува само събитията след убийството?
— Не, казах, че рисува всичко, свързано с убийството.
— Тогава защо е нарисувала това? — Ваня размаха листа в ръката си. — Тук всичко изглежда най-обикновено.
Себастиан въздъхна. Не се получи както възнамеряваше. Показа й рисунката, за да разбере тя, че той още е работел. Че той, въпреки че Мария и Никол живееха с него, все така е помагал на момичето да се справи с преживяното, а Ваня с намесата си е прекъснала тази важна работа. Искаше да й натрие носа и по възможност да я накара да признае, че тя е сгрешила, а той е прав. Същевременно му беше трудно да не изпитва известно задоволство, може би дори радост как тя остана, за да защити действията си.
В дома му. Неговата дъщеря.
— Не знам — отвърна, ядосан и на Ваня, и на себе си. — Явно по някакъв начин го свързва с ужаса.
Ваня пак огледа рисунката.
— Франк Хеден е имал син форд, мисля, че пикап, а Карлстен — бял електромобил.
— Е, и? — попита Себастиан, учуден от внезапния интерес на Ваня към моделите автомобили.
— На картинката има червена кола. Пред прозореца.
Себастиан реагира незабавно, отиде при нея, взе листа от ръката й и се вгледа в него. Права беше. През правоъгълния прозорец с белите перденца ясно се виждаше червена кола. Как е могъл да я пропусне?