— Ако всичко, което рисува, е свързано с убийството… Може ли Франк да е дошъл с друга кола? — Ваня продължи да размишлява на глас: — Или не е бил сам?
Себастиан почти не я слушаше. Както всички други рисунки на Никол, и тази беше изключително детайлна. Синьо-бял герб на задния прозорец на колата.
Той се взираше в рисунката, сякаш се надяваше, че тя ще даде отговор на всички въпроси на света, но мислите му препускаха и му подсказваха, че вече знае отговора на най-важния от тях.
Виждаше Никол.
Колко уплашена и отчаяна изглеждаше, докато пресичаше улицата. Безнадеждността й. Но не заради това, което изоставяше, осъзна той сега, а от това, към което я водеха.
Колата.
Червената кола.
Отново бяха две.
Тя беше разделена на две.
Външна и вътрешна.
Външно седеше съвсем неподвижно.
Нямаше какво друго да направи. Мама седеше до нея. Точно както Фред седеше до нея миналия път, когато видя червената кола.
А сега Фред бе мъртъв.
Тогава беше успяла да се скрие, но сега нямаше как. Мама я прегърна и заговори с жената, която шофираше. Тя продължи да наблюдава света извън колата. Той не принадлежеше на нея. Тя вече не беше част от него. Можеше да бъде, беше тръгнала натам, но сега се озова тук.
В тази кола.
Затова се затвори.
Вътрешно също беше неподвижна.
Върна се в мястото, което не беше място, не беше пространство. Но тя отново бе там и то все така оставаше празно.
Празно и тихо.
Себастиан разговаряше с нея. Думите му бяха направили стените, които не бяха стени, по-тънки. Беше започнало в пещерата. Тънка нишка от молбата да му се довери се беше вмъкнала в тясното студено пространство и тя се бе вкопчила в нея. Не съжаляваше за това.
Безопасността се увеличаваше. Бавно, но сигурно.
За кратки мигове, от време на време, когато Себастиан разговаряше с нея, когато бяха заедно, тя усещаше, че ще бъде в безопасност и извън стените.
Може би страшното нямаше да се върне, ако тя пораснеше и напуснеше мястото.
Може би дори можеше да проговори, без да се случи нищо лошо.
Но това беше преди.
Тя седеше неподвижно и гледаше през прозореца като всяко десетгодишно дете, вързано с предпазния колан през гърдите, усещащо ръката на мама на раменете си, заслушано в разговорите на възрастните и музиката от радиото.
Външно тя нямаше никаква възможност да защити вътрешното.
Но нямаше и нужда.
Червената кола я беше захвърлила обратно.
При изстрелите, писъците и ужаса.
Нейният собствен и на другите.
Вътрешно ставаше все по-малка и по-малка и стените около нея бяха по-дебели от когато и да било.
Ваня и Себастиан тичаха по стълбите. Ваня току-що се беше обадила на Торкел да му каже за рисунката на Никол и внезапното подозрение срещу Пия.
Отговорът на Торкел ни най-малко не я успокои.
Току-що бил приключил разговор с Ейдриън Коул от „ФилбоКорп“, когато Ваня се обадила. Докато пишел заключителния доклад, изскочило нещо, свързано с мотивите на Франк, което го обезпокоило. Ставаше дума за имота на Стефан Андрен. Не самият факт на покупката — финансовият мотив беше очевиден; не, нещо с датата не се връзваше. Продажбата беше извършена дълго преди плановете за мината да станат официални. Цели девет месеца по-рано. И въпреки това Франк се беше престрашил да затъне в дългове до шия за тази земя. Ейдриън Коул му каза нещо, което заедно с новините от Ваня секунди след това, нареди всички парченца от пъзела.
Единственият, който знаел за плановете на „ФилбоКорп“ преди официалното запитване, бил председателят на общинския съвет Пия Флодин. Същата, която в момента беше в колата с единствения им свидетел. Франк може и да не е действал сам.
Ваня беше паркирала доста далеч на „Стургатан“ и отне време да стигнат дотам.
— Торкел ще се обади в централата да поиска подкрепления — каза тя на Себастиан, след като се добра до колата и седна на шофьорското място.
— Добре — кимна Себастиан и се отпусна до нея. — Ще се нуждаем от помощ.
Той вече дишаше тежко. Изглеждаше напрегнат.