Ваня запали двигателя.
— Ако приемем, че е тръгнала право към Туршбю, има два възможни маршрута. Е18 северно от Меларен или Е4 южно — каза тя и го погледна въпросително. — Случайно да знаеш по кой е смятала да мине?
Себастиан поклати глава и извади мобилния си телефон.
— Добре, тогава ще трябва да рискуваме. Оттук се стига по-лесно до южния.
Ваня включи сините светлини и даде газ.
— Би ли се обадил в централата да поискаш хеликоптер?
— Вече съм се заел — отговори Себастиан.
Тя сви по „Стюрмансгатан“ и оттам пое по „Страндвеген“. Беше средата на работния ден и движението не беше твърде натоварено. За съжаление. Нямаше да е лошо Пия да се забави в задръстване. Автомобилите пред тях им правеха път и Ваня скоро влезе в тунела при „Норландсгатан“. Себастиан се свърза с централата. Съобщи името и служебния номер на Ваня. Обясни за колата, червено „Волво“ V70, регистрирано на името на Пия или Ерик Флодин. Не, не знаел регистрационния номер, но имало син стикер с герба на община Туршбю на единия прозорец.
Ваня го погледна. Вече не беше толкова сигурна, че е постъпила правилно. Не беше нейна вината, че Мария и Никол седяха в червената кола, но тя беше виновна, че Себастиан не е с тях.
— Съжалявам, че се намесих — почувства се длъжна да каже. — Направих го и за тях, и за теб.
Той я погледна, докато чакаше отговора на централата по мобилния. В първия момент му идваше да й изсъска нещо, но се сдържа. Отвърна очи и погледна навън.
— Наистина не разбирам защо реши, че това е твоя работа.
Тя кимна. Не отговори. Натисна газта още по-силно, все едно високата скорост щеше да върне времето назад.
Мария седеше на задната седалка заедно с Никол.
Колата беше чиста и безлична, нищо по пода, никакъв безпорядък, нито една прашинка между седалките. Изобщо не приличаше на колите, с които пътуваше обикновено. Винаги бяха пълни със стари играчки от „Макдоналдс“, хартия и други боклуци. Пия беше включила радиото, П1, вървеше научнопопулярно предаване за новите канали в Баренцово море, които се отваряли заради промените в климата. Мария почти не слушаше. Никол седеше свита до нея и не бе помръднала, откакто тръгнаха от „Грев Магнигатан“. Беше се притиснала с всичка сила в майка си и не след дълго зарови глава под мишницата й. Сякаш се мъчеше да изчезне от лицето на земята. Мария я прегърна, за да я успокои.
— Не се страхувай, миличка — прошепна тя. — Всичко е наред.
Никол не помръдна.
Мария съжаляваше. Беше глупаво да проведе този разговор със Себастиан пред Никол. Трябваше да се сети. Да я предпази от тази врява. Не да наговори всички тези неща. Не биваше да се държи толкова драматично. Но се беше ядосала и не разсъждаваше трезво. Просто показа колко предадена се чувства. Беше го допуснала в живота си и затова реагира по този начин на разкритията за лъжите. Нормално, но вредно за Никол, която беше още по-близка със Себастиан. Продължи да шепне в ухото на дъщеря си. Опитваше се да достигне до нея.
Пия погледна разтревожено в огледалото.
— Нещо не е наред ли? — попита.
Мария поклати глава:
— Не, не, просто е малко неспокойна.
Нямаше никаква причина да разкаже на Пия Флодин за Себастиан. Не й трябваха още хора, които да й дават съвети или да се мъчат да й помогнат. Сега щеше сама да си разреши проблемите.
— Но все още не говори? — продължи Пия, като се опита да прозвучи не особено заинтересована.
Но безуспешно. Мария разбираше. Мълчанието на Никол вероятно щеше да предизвика въпроси от страна на много хора в близките дни.
— За съжаление, не — отвърна тя и погледна към Пия.
— Е, сигурно скоро ще се оправи — подхвърли Пия дружелюбно и настъпи газта.
На Мария й се стори, че кара твърде бързо, но си замълча. За къде се беше разбързала така?
Внезапно бдението й се видя лоша идея. Никол се нуждаеше от тишина и спокойствие. Особено след като тя така брутално я отдели от Себастиан. Сигурността, която Никол чувстваше с него, трудно можеше да се замени от друг и несъмнено нямаше да се намери сред куп непознати, които се правят на тъжащи насред някакъв площад. Можеше да се окаже направо вредно за нея — да й се напомня за преживения ужас.
Самата Мария се нуждаеше от бдението. Тя искаше да продължи напред. Не Никол. Още не беше стигнала дотам. Мария трябваше да мисли за нея, не за себе си. Срамуваше се. Всичките й действия, след като избяга от дома на Себастиан, бяха единствено в неин интерес.