— Не знам дали идеята е добра — промълви тя.
Пия вдигна очи:
— Какво? Кое не е добра идея?
— Бдението. Не мисля, че е полезно за Никол. Не мисля, че е готова.
Пия кимна и заговори с разбиране:
— Ще бъде извънредно трогателен момент. Подобаващ и уважителен, няма да има нищо крещящо — рече топло. — Смятам, че ще се изненадате от подкрепата и усещането за единност.
— Не знам. Сигурно ще е хубаво, но… — заекна Мария колебливо.
Другата жена й се усмихна успокояващо в огледалото:
— Ето какво предлагам. Ще отидем дотам. Ако не се чувствате добре, няма да ходите. Няма да настоявам, обещавам, но нека поне имате възможност да решите на място.
Мария кимна. Може би щеше да й стане по-добре, като пристигнеше. Не знаеше. Както толкова често през живота си, сега също не контролираше събитията. Затова се съгласи и се остави да я убедят.
Може би защото изпитваше нужда да затвори тази страница.
Може би защото не искаше да се прибира у дома, в апартамента си и да се върне към ежедневието.
Може би защото вярваше, че бдението ще е добро начало на нещо ново.
Не беше сигурна. Мобилният й телефон звънна.
Себастиан се обаждаше.
Тя му затвори, без да се замисли.
Поне над своя телефон имаше контрол.
С помощта на сините светлини се бяха добрали до Сентралбрун.
Започнаха задръствания и Ваня се принуди да намали скоростта, за да имат време колите пред тях да се отместват от пътя им. Тя включи полицейската радиостанция, за да не пропусне нищо. Отправиха призив към всички патрули да си отварят очите за червено волво V70, регистрационен номер SGM 054 със син стикер на единия заден прозорец. Освен това от централата бяха изпратили хеликоптер от Нака. Щеше да стигне Сьодер след няколко минути. Себастиан гледаше нервно телефона си:
— Мария не отговаря. Затваря ми.
Ваня го погледна скептично:
— Дали е разумно да й звъниш?
— Исках да я предупредя.
— Недей — посъветва го тя и го изгледа съчувствено. — Смяташ ли, че Мария ще съумее да скрие чувствата си, ако внезапно научи?
— Не. Едва ли — призна той.
— И тогава може да възникне ситуация, в която Пия да действа отчаяно. И то докато Мария и Никол са в колата.
Себастиан разпери ръце безпомощно. Ваня се помъчи да го успокои:
— Имаме едно преимущество. Пия не знае, че ние знаем. Трябва да се възползваме от него.
Себастиан кимна. Ваня, разбира се, беше права. Но това не намаляваше усещането му за безсилие.
— Такъв съм идиот. Видях, че Никол е уплашена. Видях го.
Младата жена го прекъсна:
— Откъде можеше да знаеш? Никой от нас не можеше да знае.
Себастиан не отговори, но Ваня видя, че с нищо не му е помогнала.
Радиостанцията изпращя:
— Тук екип 318. Червено волво V70, SGM 054, забелязано в южната част на Хорнстул — съобщи плътен мъжки глас.
Ваня се хвърли към радиостанцията и извика:
— Повторете! Къде?
Отговорът дойде незабавно:
— Пресича Лилйехолмсбрун. Ние сме в насрещното платно и няма да можем да обърнем скоро.
— Добре, следвайте ги, но спазвайте дистанция. Не се намесвайте — заповяда Ваня и подхвърли микрофона на Себастиан. — Пробвай да се свържеш с хеликоптера. Прати го към път Е4, отбивка Лилйехолмен.
Себастиан кимна и взе да върти непохватно копчето.
— „Сьодер Меларщранд“ или „Гулмаршплан“ и „Сьодра ленкен“? — попита тя, докато насочваше вниманието си ту към пътя напред, ту към колите назад.
— Не питай мен, никога не шофирам тук — отвърна Себастиан и продължи опитите си да се свърже с хеликоптера.
— Мисля, че по „Сьодер Меларщранд“ е по-бързо — реши Ваня и се премести две платна вдясно с бясна скорост, та няколко коли зад тях трябваше да набият спирачки.
С умела маневра влезе в тунела, който извеждаше до шосето покрай езерото. Едното платно беше затворено заради ремонта на „Слусен“ и вътре ги посрещна задръстване. Ваня навлезе в насрещното платно, натисна газта и бързо подмина десетките автомобили, които чакаха на светофара, и в последния момент се върна в своето платно. Шофираше майсторски, но въпреки високата скорост имаха чувство, че „Хорнстул“ въобще не приближава.