Себастиан се свърза с пилота на хеликоптера. Добри новини. Беше слушал радиостанцията и вече бе достигнал Лилйехолмен.
— Локализирахме колата. Движи се в лявото платно на Е4 в южна посока. Тъкмо минава покрай отбивката за Вестерторп.
— Добре — отговори Себастиан и погледна Ваня. — Да ги питам ли нещо друго?
— Питай с каква скорост се движат — нареди тя.
Себастиан кимна и бързо предаде въпроса. Отговорът последва след няколко секунди:
— В момента със сто и пет.
— Там ограничението е деветдесет. Ще я спрем с това обяснение — реши Ваня и хвърли бърз поглед на Себастиан. — Свържи се с екип 318 и ги помоли да изостанат, за да не ги забележи. А хеликоптерът да продължи да я следи.
Себастиан кимна:
— Добре. А после какво ще правим?
Ваня го погледна, на устните й танцуваше усмивчица:
— Ще устроим на Пия малка изненадка.
Тя се притисна по-плътно в майка си.
Колата се движеше толкова бързо. Точно като онова влакче на ужасите, което така я уплаши миналата година в „Грьона Лунд“. Тогава също беше овързана здраво с предпазни колани.
Не можеше да го спре, не можеше да скочи.
Миналия път, когато видя тази кола, тя се движеше много по-бавно.
Спря пред къщата.
Не й обърна кой знае какво внимание.
Сигурно някой се отбиваше на гости.
Някоя приятелка на леля Карин.
Но не беше така.
Колата донесе писъци и смърт.
Най-силните трясъци, които беше чувала в целия си живот.
По-силни от гръмотевици. По-силни от всичко.
Те раздираха тела.
Опръскваха стените с кръв.
А сега тя седеше в колата, която носеше смърт.
Притисна се още повече в топлата мама.
Стисна очи.
Искаше да я предупреди. Но не се получаваше.
Тя не можеше. Не искаше.
Външно беше видима за всички и уязвима.
Вътрешно стените я предпазваха.
Стига да останеше малка.
И тиха.
Себастиан пръв зърна волвото. Все още се движеше в най-лявото платно и изпреварваше кола след кола в платната вдясно.
— Ето я! — възкликна той и посочи червения автомобил.
Ваня кимна; беше изгасила сините светлини преди минута-две, за да не ги забележат. Себастиан хвърли поглед на радара. 125 км/час.
— Кара твърде бързо — отбеляза леко разтревожено.
— Ще гледам да запазя разстоянието.
Ваня пак взе радиостанцията и се свърза с шефа на пътната полиция в Салем. Бяха намерили екипи от пътния отдел на полицията в Сьодертелйе и планът беше да спрат Пия за наглед рутинна проверка, да я изкарат от автомобила, да я отдалечат от Мария и Никол и да я задържат, докато пристигнат Ваня и Себастиан. Вече трябваше да са на позиция и да са започнали да спират случайни коли. Ваня беше обещала да се обади, когато осъществи визуален контакт с бясно движещото се волво и да им даде информация с колко време разполагат, докато Пия стигне до тях.
— Виждам я. Ще бъде при вас след по-малко от шест минути.
— Готови сме — гласеше отговорът.
Ваня се обърна към Себастиан. След като вече виждаше преследвания автомобил с очите си, беше една идея по-спокойна. Сега поне имаха контакт.
— Сега остава да се надяваме другите да си свършат работата — каза му.
— Ами ние? Ние какво ще правим? — попита той.
— Да се надяваме, че нищо. Ще спрем и пътните полицаи ще ни я предадат.
Ваня му хвърли бърз поглед. Изпълнен с разбиране. Той отдавна не го беше виждал.
— Всичко ще бъде наред, Себастиан.
Той само кимна и се загледа неспокойно през прозореца към прелитащите покрай тях южни предградия на Стокхолм.
— Може да си нетърпима, но си добра полицайка — промърмори той след малко.
— Ти си по-нетърпим.
Себастиан се засмя.
— Защо все аз съм прецакан?
Трябваше да прозвучи реторично, но за своя изненада той долови несъмнено самосъжаление в тона си.
— Не знаеш ли? — учуди се тя.
— Не.
— Защото си арогантен, циничен, не ти дреме за другите, лъжеш, мамиш, надут си… Да продължавам ли?
— Няма нужда.
В колата настъпи тишина. Себастиан я гледа няколко секунди, преди да насочи очи към червеното волво.