Опита се да пропъди мислите и да се съсредоточи върху еднообразния път. Почти никакво движение, затова и скоростомерът някак се бе плъзнал над 140 километра в час. Били понамали, без някой да го кара. Обикновено Торкел пръв го подканяше да съобрази скоростта, днес обаче мълчеше през цялото пътуване, загледан през прозореца. Изглеждаше състарен. Не че беше толкова странно; станалото с Урсула бе разтърсило и Били. Заедно с Торкел тя беше водещата в екипа и щеше да липсва не само на Торкел, но и на цялата група; и особено на него самия. Щеше да му се наложи сам да се занимава с всички технически въпроси, а не беше сигурен, че наистина е готов да поеме пълната отговорност за този толкова важен аспект. Можеше да се каже, че екипът също е изгубил едното си око.
Двамата най-отзад във вана обаче не изглеждаха никак потиснали. Странна работа, помисли си Били, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Последно като се видяха, Ваня беше бясна на Себастиан и беше убедена, че се опитва да съсипе живота й.
Сега приличаха на две деца на задната седалка на път към летния лагер.
Напоследък Били все повече се убеждаваше, че зад непрекъснатите опити на Себастиан за сприятеляване с Ваня прозират скрити цели. Всичко започна с молбата на Себастиан Били да му намери адреса на някоя си Ана Ериксон, когато се срещнаха за първи път във Вестерос. През 1979 година Ана Ериксон пратила писмо на майката на Себастиан, затова той искал да я открие. Тогава Били не обърна кой знае какво внимание, но след време се сети, че майката на Ваня се казва Ана Ериксон. Следващия път името й се появи в списък с потенциални жертви, свързани помежду си единствено от факта, че са спали със Себастиан. Значи той е имал връзка с майката на Ваня, а тя беше родена през юли 1979, около седем месеца след написването на въпросното писмо.
Но това, което окончателно убеди Били, че Себастиан й е баща, бе откритието, че Валдемар не е.
Съвпаденията ставаха твърде многобройни.
Колкото повече мислеше, толкова повече се навързваше всичко. При всеки сгоден случай Себастиан се лепеше на Ваня. Но никога по сексуален начин. Били го беше виждал около други жени. Държеше се недвусмислено. Недвусмислено показваше какво иска. Флиртуваше дори с Урсула. Но никога с Ваня. Никога. А същевременно все гледаше да е близо до нея.
Изведнъж Били почувства, че трябва да научи истината. Да е сто процента сигурен. Не можеше да подозира нещо такова и да не предприеме нищичко.
Забеляза, че пак е минал 140 километра в час. Този път не си направи труда да намали. По-добре да стигнат Туршбю възможно най-скоро и да се свършва.
Когато свиха зад сградата на „Берйебювеген“ 22, както ги упъти една табела, завариха отпред десетина души. Камерите и микрофоните подсказаха на Торкел, че са журналисти. Освен това позна едно от лицата. Аксел Вебер от „Експресен“. Очите им се срещнаха за момент, когато черният ван зави към отворените порти. Торкел видя как Аксел отстъпва леко встрани и пъха ръка в джоба си. Десет секунди по-късно телефонът на Торкел звънна. Той отговори само с едно рязко „да“.
— В Туршбю ли сте? — попита Вебер направо, без да поздравява.
— Може би.
— Е, какво можете да кажете за убийството на семейството?
— Нищо.
Торкел отвори вратата и слезе. Приятно беше да се разтъпче след дългото пътуване, макар и четиримата да бяха седели доста удобно. Забеляза от задната врата на сградата да излиза петдесетинагодишен мъж и да приближава с бърза крачка.
— Още дори не съм се видял с разследващия полицай, ще трябва да почакате.
— Но нали след това ще се обадите?
— Не, няма.
Торкел затвори и прибра телефона в джоба си в момента, когато мъжът стигна до тях.
— Здравейте. Ерик Флодин. Радвам се, че дойдохте.
Той кимна на групата и подаде ръка на Торкел.
— Торкел Хьоглунд — пое десницата му Торкел.
Другите от екипа също се представиха и после влязоха заедно в сградата, която Торкел в първия момент бе взел за порутен автосервиз.
Ерик ги събра в миниатюрната кухничка, започна с извинение за липсата на кафе и сладкиш, после изрази радостта си, че „Риксмурд“ иска да им помогне, и накрая набързо резюмира какво им е известно за семейството и четворното убийство. Били, Ваня и Торкел слушаха съсредоточено и тук-там вмъкваха по някой въпрос. Себастиан се беше отнесъл. На този етап от работата — когато местната полиция предаваше случая — той обикновено сядаше някъде встрани, пиеше кафе и слушаше с половин ухо. Но след като тази забравена от бога дупка не можеше да предложи дори нещо за пиене, той реши да пропусне дори и разсеяното слушане и потъна в собствените си мисли.