Ваня имаше право. През целия си живот той не бе помислял и за миг, че някой би го обичал такъв какъвто е.
Нито родителите му. Нито колегите в университета. Нито някоя от всичките му жени.
Лили беше първата. И засега единствената. Сабине и Никол, естествено, но те бяха деца.
И Ваня. Ако не друго, поне не се страхуваше от стълкновения с него. Не отстъпваше.
Но никой друг. Беше играл толкова много игрички, беше живял с толкова много полуистини и лъжи, при това толкова дълго, че той самият се беше превърнал в една голяма лъжа. Нищо повече.
— Още четири минути — промърмори Ваня, съсредоточена във волвото пред тях.
Себастиан не отговори. Мъчеше се да види Никол в колата. Различаваше тъмните очертания на главите на Пия и Мария през задното стъкло.
Но не и на Никол.
Сигурно беше скрита от облегалката.
Момичето, което той изгуби.
Мама.
Имаше чувство, че отдавна изобщо не е мислила за нищо.
Че се е изпразнила изцяло. Свила се е в себе си и е станала още по-малка.
Надяваше се да изчезне изцяло.
И тогава тя се появи.
Единствената мисъл. Единствената дума.
Мама. В опасност.
Не беше успяла да спаси Фред.
Но той не знаеше нищичко. Нито пък тя.
Тогава.
Сега обаче знаеше.
Мама трябваше да научи.
Точно както се беше принудила да отвори вратата на къщата, за да помогне на мъжа, който я спаси, така и сега беше длъжна да й каже.
Дори това да срутеше стените около нея. Да я оставеше незащитена. Да я разголеше пред всичко страшно и ужасно.
Мама трябваше да знае.
Външно тя бавно вдигна лице от топлото яке, в което се притискаше. Погледна нагоре.
Мама изглеждаше доволна. Изненадана. Усмихна се.
Външно тя се протегна. Към мама, която наведе глава към нея.
Вътрешно намери гласа си. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Все едно е седял в някой ъгъл и само е чакал да се престраши и да го повика.
— Тя беше, мамо — прошепна тихо. — Тя беше.
Мария се вгледа в дъщеря си.
Гласът беше слаб, но странно твърд. Мария си беше представяла как първите думи на Никол ще я изпълнят с щастие. Как ще й идва да крещи от неимоверна радост. Не като сега. От чист страх.
— Какво каза? — прошепна и се наведе още повече.
Беше чула, но не разбираше. Не го свързваше с жената, чийто любопитен поглед сега срещна в огледалото.
— Тя беше там — продължи Никол малко по-силно; гласът се успокояваше с всяка следваща сричка. — Когато умряха.
Мария видя накъде гледа дъщеря й. Изражението на Пия се беше изменило. Нямаше го любопитството. Нямаше ги любезността и съчувствените погледи. Сега Мария виждаше единствено гняв, примесен с решителност и сила.
Внезапно разбра.
Очите в огледалото й казаха всичко, което искаше да знае. Истината.
Колата поднесе силно, когато Пия завъртя волана рязко надясно. Гумите изсвистяха. Мария и Никол политнаха наляво и ако не бяха с колани, щяха да се стоварят върху вратата.
Червеното волво се извъртя страховито пред очите им. Син дим се вдигна от гумите, когато колата с ужасяващо свистене се плъзна напряко на шосето и продължи на зигзаг към отбивката за Ворбю. За миг Ваня беше убедена, че волвото ще продължи право напред и ще излети от пътя, но в последната секунда Пия успя да си върне контрола и продължи надолу към „Ворбю але“ и светофара с твърде висока скорост.
Ваня инстинктивно също завъртя волана надясно. Намираше се под по-добър ъгъл към отбивката от Пия и автомобилът далеч не поднесе толкова силно. Но скоростта се оказа твърде висока дори за нея и тя за малко да изгуби управлението. Крещеше силно в радиостанцията, докато държеше волана само с една ръка:
— Нещо стана! Колата сви към „Ворбю але“! Незабавно пратете подкрепление!
Видяха как червеният автомобил си проправя път покрай една спряла кола, като кара през тревата. Застърга по ламарината на другата кола, но почти не загуби скорост, продължи по другото шосе и изчезна от поглед.
Себастиан стисна дръжката над вратата, когато тяхната кола я последва на зигзаг. Взираше се след волвото, но вече не го виждаше. Внезапно срещу тях изскочи голям синьо-бял камион. Шофьорът натискаше клаксона бясно и приближаваше все повече и повече. Ваня наби спирачки. Себастиан беше сигурен, че ще се сблъскат, но в последния момент Ваня успя да спре. Камионът продължи пътя си с рев и изчезна. И двамата затърсиха колата на Пия, но виадуктът над магистралата скриваше всичко от очите им. Ваня включи сините светлини, моментът на изненадата така или иначе беше загубен, и пак натисна газта. Зави надясно и продължи в посоката, в която беше избягала Пия. Усещането, че всичко ще е наред, също беше изчезнало. Сега всичко беше възможно. Включително и най-лошото.