Пребледнял, Себастиан се оглеждаше трескаво за червеното волво. Изведнъж от радиостанцията се чу пилотът на хеликоптера, гласът му беше спокоен и авторитетен, неповлиян от случилото се:
— Виждам го. Движи се по „Ворбю але“ в посока „Бутшюркаледен“ с изключително висока скорост.
Професионалният тон успокои и двама им. Не я бяха изгубили. Още имаше надежда. Излязоха на скоростната отсечка. Далеч напред зърнаха червената кола. Люшкаше се притеснително наляво-надясно. Сякаш Пия беше изгубила контрол. Изведнъж поднесе и изскочи на поляната вдясно, надолу към водата. За миг помислиха, че Пия ще си върне управлението и ще спре, преди да е станало твърде късно. Но не видяха стоповете изобщо да светват в червено. Вместо да намали, изглежда правеше точно обратното. Увеличи скоростта още повече. Колата сякаш отскочи, когато се отдели от земята и прелетя няколко метра навътре над Меларен. Себастиан изкрещя паникьосано. Ваня насочи автомобила към езерото.
В същия момент от хеликоптера се чу кратко съобщение:
— Автомобилът е в езерото. Автомобилът е в езерото Меларен при „Ворбю але“, точно при ресторант „Макс“.
Гласът звучеше все така спокойно и авторитетно.
Явно нищо не можеше да му повлияе.
Изглежда, така вижда света човек, когато го гледа отвисоко.
Чувството беше странно. За част от секундата тя се намираше в състояние на безтегловност. Нямаше никаква съпротива, нищо не я държеше, освен предпазния колан, и тя усещаше как двете с Никол изхвърчат към тавана. Инстинктивно прегърна Никол и я притисна към себе си, готова за сблъсъка, който щеше да последва. Синьо-зелената вода приближаваше. Тъмна и непрозрачна като тиха стена, която просто стои и ги чака. Забеляза, че Пия отвори вратата, че двигателят все още работеше, но не се чуваше звук от асфалт и гуми.
Това беше най-странното.
Че цареше такава тишина.
Въпреки че се движеха толкова бързо.
Тишината направи удара още по-оглушителен. Водата беше твърда и неумолима. Както беше спокойна и далечна, изведнъж стана огромна, стихийна и всепоглъщаща. Обгърна колата. На предните седалки въздушните възглавници се надуха с глух звук. Мария си удари челото в облегалката отпред. Цялото лице я болеше, но тя не пускаше Никол. Колата беше паднала във водата под ъгъл, с предницата надолу, но сега потъна и задната част. Водата започна да нахлува изпод вратите. Мария вида как Пия се бори да се освободи от възглавницата, която я притискаше. Започнаха да потъват бързо. Водата се лееше през отворената предна врата. Мария осъзна, че трябва да направи нещо. Бързо разкопча колана на Никол. Тя беше бледа, но изглеждаше по-скоро объркана, отколкото уплашена. Пия най-после съумя да избута въздушната възглавница настрана и изпълзя през отворената врата. Досега не ги беше удостоила и с поглед, все едно не съществуваха, все едно изобщо ги нямаше. Това изпълни Мария с бясна енергия. Тази жена вече беше унищожила почти цялото й семейство. Този път обаче нямаше да успее. Щяха да оцелеят.
Мария се помъчи да разкопчае колана си, но Никол запречваше пътя й и тя не стигаше копчето. Пия успя да напусне потъващия автомобил и се отдалечи с плуване. Водата нахлуваше. Беше леденостудена и Мария вече трепереше.
— Трябва да излезем! — каза на Никол и сама се впечатли колко спокойно прозвуча гласът й. — Вярвай ми.
Опита се да отвори вратата, но тя беше като залостена. Сякаш цял Меларен я притискаше. Тя възобнови опитите си да разкопчае колана, дори вдигна Никол с една ръка, за да го стигне, но не напипваше копчето. Започна да изпада в паника. Водата вече беше над корема й и скоро щеше да се наложи да вдигне Никол, за да не потъне. За това щяха да бъдат необходими и двете й ръце, а така нямаше да има шанс да разкопчае колана. Водата се издигна до гърдите й. Скоро колата щеше да е изцяло потопена. Тя видя паниката да расте и в очите на Никол и чу как дишането й става все по-повърхностно.
Трябваше да помисли. Да се съсредоточи. Какво беше чувала? И чела? Какво ставаше в момента? Налягането в изцяло потопена под вода кола е същото като това навън. Тогава щеше да може да отвори вратата без затруднение. Нали така беше? И да не беше, тя нямаше друг избор.