— Не, Франк… — Тя вдигна рамене, търсеше точни думи. — Франк… полудя, така мисля.
Тя взе чашата, оставена пред нея на масата, и я поднесе към устата си.
— Не знаех, че ще ги застреля — каза за втори път, остави чашата и погледна спокойно в очите Торкел и Ваня.
— Върни лентата — прозвуча гласът на Себастиан в ухото на Ваня. — Ако идеята е била Франк да хълца и ридае над чаша кафе, за да накара Карлстенови да се чувстват като безсърдечни задници, защо му е било да взима пушката?
Ваня се питаше същото. Кимна, за да покаже на Себастиан, че го е чула.
— Франк е носел пушка — каза тя.
— Да.
— Защо?
Пия сви рамене:
— Той беше пазач на дивеча. Това беше той: мъж с пушка.
— Питай я какво е очаквала да стане — обади се Себастиан, убеден, че са надушили следа.
— Не е ли малко странно да носи пушка, когато възнамерява да събужда съчувствие у Карлстен?
— Не, това беше просто пушка — отговори Пия неразбиращо. — Работният му инструмент. Разбирам, че вие в Стокхолм бихте се учудили, но при нас е също толкова нормално, както дърводелец да носи чук.
— По никакъв начин ли не реагирахте, като видяхте как вади пушка от колата?
— Не.
— Значи намеренията ви не са били да ги заплашите?
Пия театрално заклати глава в знак на досада и въздъхна тежко, за да покаже, че се съмнява в интелигентността на Ваня.
— Както казах, той само щеше да им обясни своите причини да иска мината. Това, че носиш пушка, не означава, че смяташ да застреляш някого.
Тя вдигна вежди по посока на Ваня с изражение, което казваше: „Разбра ли най-сетне, колко пъти да ти обяснявам?“, и полицайката изведнъж се убеди окончателно.
Тя е знаела.
Пия е знаела от самото начало какво е намислил Франк.
Ваня беше сигурна, но трябваше да го докаже.
— Да речем, че ви вярваме — продължи. — Какво стана после?
— Позвънихме на вратата, Карин отвори и преди да кажа за какво сме дошли, Франк вдигна пушката и стреля.
— А вие какво направихте?
— Мисля, че изпищях. Хванах го за ръката. Но той се откопчи и влезе в къщата.
Ваня отвори папката, която беше оставила на масата пред себе си, извади няколко снимки и започна да ги нарежда пред Пия. Себастиан видя, че са снимки на децата.
Застреляните деца.
Мъртвите деца.
Ваня гледаше Пия, която беше млъкнала и сякаш не можеше да реши дали да отвърне очи.
— Продължавайте — подкани я Ваня. — Какво направихте след това?
— Избягах в колата.
— Изчакахте ли го?
— Не, потеглих веднага. Защо ми ги показвате? — Тя кимна раздразнено към снимките на масата.
— И какво направихте после? — продължи Ваня, без да обръща внимание на въпроса й.
— Просто шофирах. В паника. Всичко се беше объркало. Бях в шок и ми трябваше време да се осъзная, затова закарах колата в гората и спрях, и… ами, останах така.
— И решихте да не ходите в полицията — обади се Торкел.
Пия пак се обърна към него:
— Не можех. Знаете коя съм, с какво се занимавам. Не можех да се замесвам. — Отново се обърна към Ваня, която продължаваше бавно да нарежда снимки по масата: — Защо ми ги показвате?
— На предишните избори сте обещали на Туршбю пари и работни места — започна Торкел, също без да обръща внимание на въпроса й.
— Да.
— Мината е щяла да ги осигури.
— Да.
— Сега пак наближават избори. Дошло е време да действате.
Пия разпери ръце и въздъхна дълбоко, за да овладее раздразнението си.
„Добре — помисли си Себастиан. — Когато си ядосан, по-лесно допускаш грешки.“
— Опитвах се да окажа влияние над семейство Карлстен, не го отричам — каза Пия с насилено спокойствие. — Затова взех със себе си Франк.
— И пушката — подхвърли Ваня.
Пия не й обърна внимание.
— Той щеше да ми помогне да ги убедя. Не знаех, че ще ги застреля.
Ваня хвърли бърз поглед на Торкел и разбра, че той е на същото мнение като нея. Че защитата на Пия все повече и повече възприема формата на старателно репетирана история, а не на спонтанен разказ за действителни събития.
— Изпаднали сте в паника, като сте разбрали, че има свидетел, и сте помолили Ерик да потърси помощта на Франк, за да може той да следи разследването отблизо и по възможност да открие Никол пръв. — Торкел вече не питаше. Твърдеше.