— Е, как ще процедирате? — Гласът на Ерик Флодин го върна към действителността.
Предаването на случая беше приключило и оттук нататък работа щеше да се движи от Торкел.
— Имате заподозрян, нали? Онзи Седер? — уточни Ваня.
— Ами, всъщност… — Ерик се поколеба. — Заплашил е семейството, но изглежда има алиби.
— Ваня и Себастиан, вие се заемете с него — нареди Торкел и се изправи. — Ние с Били отиваме на местопрестъплението.
— Ще пратя Фредрика с вас — каза Ерик и ги остави.
Себастиан погледна Торкел, който събираше книжата, разпръснати по масата.
Торкел и Били.
Той и Ваня.
Да, за него беше идеално, но дали Торкел не искаше да покаже, че прокарва граница между двама им?
През часовете в колата на път за Туршбю почти не размениха дума. Не повече от десетина изречения. Себастиан се опита да си спомни дали едно време не говореха повече по време на пътуванията и реши, че не — и преди не бяха приказливи. Доколкото помнеше, миналия път беше същото. От Йостершунд до онази планинска хижа, чието име беше забравил. На всичко отгоре, изборът на Торкел беше напълно оправдан предвид уменията им. От Себастиан нямаше почти никаква полза на местопрестъплението. За сметка на това двамата с Ваня бяха ненадминат екип в стаята за разпит.
И въпреки това му се струваше, че рано или късно ще им се наложи да поговорят за случилото се онази вечер.
Да поговорят за Урсула.
Но не сега.
Седяха в помещение, което беше твърде малко, за да се нарича „офис пространство“, но така или иначе побираше пет бюра. Четири, поставени едно срещу друго две по две до прозорците, плюс единично вляво от вратата. Себастиан се беше настанил на него и зяпаше разсеяно налепените с тиксо детски рисунки и снимките на нечия съпруга и деца, докато слушаше записа от разпита на Ян Седер.
Първо му задаваха въпроси за заплахи и откраднати пушки, сега пък минаха на застраховки. Дотук нищо интересно. Себастиан взе химикалка от бюрото и нарисува голям пенис върху една от детските рисунки. Ухили се доволно. Детинско, но приятно.
„Къде бяхте вчера?“, чу се от записа небрежният глас на Ерик и Себастиан забеляза как Ваня наостри уши. Той самият пусна химикалката и се облегна назад. Зачуди се дали ще направи лошо впечатление, ако си качи краката на бюрото, реши, че тъй или иначе не му пука и веднага след това му се наложи да се прави, че не забелязва неодобрителния поглед на Ерик.
„Вчера ли?“
„Да. Вчера“, повтори Ерик.
„Бях във Филипстад“, отвърна Ян без колебание.
„Кога заминахте?“
„Вторник вечерта.“
„Кога се върнахте?“
„Днес. Сутринта. Бях си вкъщи само от час-два, когато тая дойде да ме прибере.“
— „Тая“ е Фредрика — обади се Ерик.
Ваня кимна. Отбеляза си нещо в бележника. Ако Ян Седер казваше истината, значи дори не е бил близо до Туршбю в деня на престъплението.
„С какво пътувахте дотам и обратно?“, попита Ерик в записа.
„303 до Хагфорш и после 302 до Филипстад.“
— Даде ни и това — обърна се към тях Ерик и прекъсна записа.
Подаде им найлонов плик с някаква хартийка вътре. Ваня го взе. Смачкан билет за автобус.
Отиване и връщане.
Отиване завчера. Връщане вчера.
„Какво правихте там?“, продължи разпитът.
„Бях на гости на приятели.“
„През цялото време?“
„Да, празнувахме малко… през цялото време.“
„Бихте ли ни дали имената и телефонните номера на въпросните приятели?“
Чу се стържещ звук — Фредрика бутна към него бележника и химикалка.
„За какво са всички тези въпроси?“, попита след това Седер.
Настъпи тишина, все едно двамата полицаи в стаята за разпити размишляваха как да постъпят, колко да кажат, но след това явно прецениха, че Седер рано или късно трябва да научи за какво е задържан.
„Семейство Карлстен са мъртви — съобщи Ерик. — Застреляни с пушка. Какво имате да кажете по въпроса?“
Ерик спря записа.
— Нямаше какво да каже по въпроса. Във всеки случай не и без адвокат.