Крайно неуместен час, но по-добре да се свършва по-скоро.
Той почука. Никакъв отговор. Почука отново. Този път по-силно.
— Хайде. Отвори! — изсъска на вратата и пак почука.
Стори му се, че чува приближаващи стъпки. Наистина. Веригата издрънча и вратата се открехна.
— Себастиан, какво има?
— Трябва да ти кажа нещо.
— Сега?! Не може ли да почака до сутринта?
— Не, и така чаках твърде дълго — отвърна той и се намърда неканен в стаята.
Ваня въздъхна тежко и затвори след него.