Изписаха го от болницата преди повече от месец, но тя така и не успяваше да го изведе от апартамента. Както изглеждаше, тялото му беше приело новия бъбрек, само че Валдемар не можеше да приеме своя нов свят. Светът без Ваня. Той отблъсна всичко друго.
Ана. Малцината му колеги, които не се дистанцираха от него въпреки деянията му. Още по-малобройните приятели, които се обаждаха все по-рядко.
Дори разследването срещу него сякаш вече не го тревожеше. Обвиненията в данъчни и финансови измами бяха сериозни, но оставаха в сянката на измяната срещу Ваня.
Тя беше побесняла и му се беше нахвърлила. Беше ужасно. Виковете, обвиненията, сълзите. Никога не бяха виждали Ваня в такова състояние.
Толкова ядосана.
Толкова ужасно наранена.
Обвиненията бяха все същите: Как са могли? Кой родител постъпва така? Що за хора са изобщо?
Ана разбираше. На мястото на Ваня и тя би попитала същото. Да, въпросите бяха оправдани и разбираеми. Отговорът — това беше трудната част.
Тя. Тя беше родителят, който постъпва така.
На няколко пъти през най-ужасната кавга Ана бе готова да каже: „Искаш ли да знаеш кой е баща ти? Наистина ли го искаш?“. Но се сдържа. Отказа да отговори. Отвърна, че няма никакво значение кой е.
Не че искаше да защити Себастиан Бергман. Ясно виждаше какво иска той. Как се мъчи да се намърда в живота им. Да предяви искане, за което няма право; като лихвар, дошъл да събира дългове, които никой не му дължи.
Себастиан никога не е бил баща на Ваня. За разлика от Валдемар. От първия миг, през целия й живот. Каквото и да пишеше в болничния картон, който Ваня размаха под носа й. Единственото положително нещо бе, че Себастиан не можеше да се възползва от ситуацията за собствена облага. И той като нея беше оплетен в лъжи. Кажеше ли на Ваня, че е знаел от толкова време и си е мълчал, тя щеше да сметне предателството му за не по-малко от тяхното.
Щеше да го намрази също толкова силно.
Щеше да се дистанцира от него също толкова решително.
Себастиан го знаеше. През последните седмици звъня няколко пъти на Ана и я моли да му помогне да намери начин да поднесе истината. Ана отказа. Никога не би му съдействала да открадне Ваня от Валдемар. Никога. Това бе сред малкото неща, за които беше напълно сигурна. Във всичко друго цареше пълен хаос.
Днес обаче щеше да започне да си възвръща контрола.
Днес щеше да предприеме първата стъпка към възстановяването на реда.
Имаше план.
Входната врата се отвори и Ваня най-сетне се появи. Беше пъхнала ръцете дълбоко в джобовете на якето, раменете й бяха отпуснати. Имаше сенки под очите и изглеждаше бледа и уморена, сякаш през последните месеци се е състарила с няколко години. Отметна с ръка безжизнената си, сплъстена коса, докато пресичаше улицата и приближаваше автомобила. Ана събра мислите си, пое си дълбоко дъх и слезе.
— Здравей, радвам се, че намери време — опита се тя да звучи възможно най-непринудено.
— Какво искаш? — гласеше отговорът. — Много съм заета.
Бяха минали три седмици от последния им разговор и на Ана й се стори, че гласът на дъщеря й е позагубил малко от остротата си. А може би просто й се искаше да е така.
— Трябва да ти покажа нещо — започна предпазливо.
— Какво?
— Може ли да ти обясня в колата?
Ваня я изгледа с подозрение. Ана знаеше, че колкото по-дълго мълчат, толкова по-вероятно е дъщеря й да склони. Беше го научила от всичките им предишни караници. Не бива да атакуваш, не бива да притискаш Ваня в ъгъла и да се мъчиш да й наложиш волята си. Ако искаш тя да отстъпи, трябва да действаш без открита конфронтация и да я оставиш да го направи по своите собствени правила.
— Ще видиш, че си заслужава — продължи внимателно. — Сигурна съм.
Накрая Ваня кимна и отиде до колата. Отвори вратата и седна.
Ана запали двигателя и потеглиха. Тя наруши тишината чак някъде около бензиностанцията на Фрихамнен и допусна първата си грешка:
— Имаш много целувки от Валдемар. Липсваш му.
— И на мен ми липсва баща ми. Истинският ми баща — сряза я Ваня.
— Малко се тревожа за него.