Выбрать главу

Бьорн не вдигна и Торкел му остави кратко съобщение.

Беше стигнал до четворния кръстопът, където шосето за Туршбю пресичаше няколко тесни пътя, които се виеха из полята и горите. Този вдясно водеше до Туршбю. Левият — обратно към къщата на Карлстен. Виждаше Били и Фабиан, наведени пред стъпалата отпред. Реши да не ги притеснява. Щом Били беше там, можеше да бъде спокоен, че ще научи всичко ново. Вместо това се насочи към другите съседи. Казваха се Бенгтсон и живееха по-нататък по пътя право напред. Били у дома, но нито чули, нито видели нещо. Само че разпитът бил извънредно кратък и нито веднъж не се повдигнал въпросът за отношенията им със семейство Карлстен.

Пътят минаваше през няколко големи поляни, обрамчени от миналогодишните високи жълти треви; някои ниви вече бяха изорани, а на едно пасище няколко коня тичаха, за да отърсят зимата от себе си. Той не виждаше и следа от къща, но предположи, че конете са на семейство Бенгтсон, тъй че едва ли беше далеч.

Бьорн Нурдстрьом се обади точно когато Торкел зърна стопанството — голяма червена къща и два хамбара. Изглеждаше значително по-западнала и от Туршоновото, и от Карлстеновото стопанство. Бьорн се извини и обясни, че бил в Херйедален със семейството си, затова нямал достъп до компютъра. Тъй или иначе, никога не бил чувал за Емил Карлстен, тъй че едва ли е бил особено активен или с централна роля в агресивните природозащитни организации. Бьорн обеща да провери подробно, като се прибере и след това да се обади, освен ако не е спешно. Торкел се замисли. След арестуването през 1995 нямаше нищо повече в досието на Емил… Не, едва ли беше спешно. Поговориха още малко. Бьорн беше чел за бруталното убийство и пожела на Торкел успех с разследването.

Докато приключат разговора, Торкел бе стигнал стопанството. Къщата изглеждаше празна и тъмна, отпред не беше паркиран автомобил. Поне не и такъв в движение. До по-големия хамбар бяха зарязани две таратайки, вратите и предните стъкла бяха изкъртени. Покрай стените на постройките растеше коприва и колкото повече приближаваше къщата, толкова повече се убеждаваше, че никой не я поддържа. Бялата боя около прозорците беше излющена и на няколко места по дървената фасада се виждаше мухъл.

Той натисна звънеца, но изглежда не работеше, във всеки случай не чу звън, докато се облягаше на рамката на вратата. Почука няколко пъти, без да получи отговор, и накрая се отказа. Явно не бяха у дома. Написа на гърба на визитната си картичка за какво ги търси и я пусна в пощенската кутия.

Вече се беше смрачило сериозно. И ставаше мразовито. Съжали, задето не взе колата. Винаги допускаше тази грешка през пролетта. Забравяше колко бързо изстива въздухът, като се скрие слънцето. Вдигна ципа на якето и пое назад. Надяваше се Били да е приключил с претърсването около къщата, за да могат да се приберат.

Себастиан отвори прозореца и се загледа в тъмната градина на хотел „Йорнен“. „Риксмурд“ бяха ангажирали четири от седемте стаи в жълтата старовремска сграда, която — според бъбривата госпожа на рецепцията — била построена в края на деветнайсети век за частен дом; местните я наричали „Къщата с палмите“ заради високата колкото два етажа палма във фоайето. След това била преустроена в многофамилна къща, после в офицерска квартира, а в края на четирийсетте години я превърнали в хотел. Дрън-дрън-дрън. Себастиан не можа дори да се престори на заинтригуван.

Свежият нощен въздух нахлу през прозореца и той седна на леглото, взе дистанционното и включи телевизора.

Някой пееше.

Нито знаеше кой е, нито за какво пее, но го остави.

И си легна. Погледът му се плъзна по стената. Тапетите бяха на сини цветчета, но те бяха поставени така нагъсто и очертанията им бяха някак замъглени, та по-скоро насочваха мисълта към някакво извънземно със синя кръв, експлодирало насред стаята. Бели завеси, бяло нощно шкафче с месингова нощна лампа, бюро до стената при вратата. Бяла врата на тоалетната. Себастиан предположи, че в рекламите представят стаите като „уютни“ и „все едно си у дома“.

Беше нервен.

Познато чувство.

Знаеше прост лек.

Само че в момента дори сексът не го привличаше достатъчно. Навън, ресторант, питиета, флирт, евентуално танци. Костваше твърде много усилия, а съществуваше риск отплатата да не е кой знае каква. Ако беше по-лесно — да, може би, но когато след разпита Себастиан попита Флавия дали знае някой приятен ресторант и дали би искала да му прави компания — ако не за вечеря, то поне за по едно питие след работа — тя ясно му даде да разбере, че съпругът й я чака вкъщи.