Затова той отиде на кратката оперативка в полицейското управление, след като Торкел и Томи се върнаха, научи подробности за местопрестъплението и избитото семейство, но нищо, което да му даде храна за размисъл. Разбраха се да продължат работа рано на другата сутрин със среща с прокурора, след което се отправиха към хотела.
Във вана Себастиан оглеждаше скришом Торкел. Изглеждаше потиснат. Възможно бе сцената на убийството да му е повлияла, но по-вероятно беше да е заради Урсула. По време на разследване отсъствието й ставаше по-натрапчиво. Освен това на кратката среща Торкел спомена, че е решил да я включи в случая, като й изпраща всички снимки и документи.
С никого не говореше кой знае колко, но със Себастиан не бе разменил и дума.
Дали не дойде време той да вземе нещата в свои ръце? Едно беше да не си говорят, когато така или иначе почти не се виждат, но сега щяха да бъдат заедно денонощно. Дали щеше да спечели нещо, ако повдигне въпроса?
Майната му.
Не можеше цяла нощ да зяпа в стената.
Щом нямаше секс, трябваше да се задоволи с Торкел.
Торкел отвори секунда след като Себастиан почука, все едно е чакал зад вратата. Без да продума, му обърна гръб и се върна в стаята. Себастиан влезе и затвори след себе си. Остана прав. Не беше сигурен какво вижда. Стените сякаш го атакуваха.
Пак цветя.
Цветя навсякъде.
Не малки и дискретни като в неговата стая, не. Големи шарени букети, които насочваха мислите към народното творчество на Даларна, нагъсто, нагъсто, все едно някой надрусан имитатор на Карл Ларшон се е вихрил с четка в ръка.
— Колко ти е цветничко — кимна Себастиан и си представи описанието на Торкеловата стая в сайта на хотела — вероятно преобладаваха думи като „лятно усещане“ и „персонален подход“.
— Какво искаш? — тросна се Торкел и продължи да вади багажа си от сака върху едното легло.
— Ти как мислиш?
Торкел мина покрай него с две ризи в ръце и ги окачи в гардероба до вратата.
— Мислех, че искаш да поговорим за Урсула — чу се гласът на Себастиан зад гърба му.
— С тебе ли?!
Торкел затвори вратата на гардероба и се обърна към Себастиан.
— Простреляха я у нас.
— И какво търсеше тя у вас? — изсъска Торкел.
Ревността в тона му пролича по-ясно, отколкото възнамеряваше, но точно това искаше да знае.
Точно това го глождеше.
Ядеше го отвътре.
Той обичаше Урсула. Тя се развеждаше. Изведнъж му се отвори възможност за нещо сериозно. Не му харесваше да е сам. Никога не го е търпял. Копнееше за съвместен живот с някого.
Копнееше за Урсула.
А после я простреляха. Едва не му я отнеха завинаги. И то в дома на Себастиан Бергман.
— Просто вечеряхме — отвърна Себастиан и загледа Торкел замислено.
Какво му е казала Урсула за онази вечер? Нали не е признала истината? Не че имаше кой знае какво за признаване. Не спаха заедно. Но възнамеряваха да го направят. Онази вечер. Ако Елинор не беше цъфнала с лудостта си и шока си. Но нали Урсула не му го е казала? Тя умееше да пази тайна. В това отношение можеше да се мери със самия Себастиан. Може би дори го превъзхождаше.
— Често ли вечеряхте заедно? — попита Торкел, като се мъчеше да говори спокойно.
Но ето я пак. Ревността. Не можеше да я скрие. Колко пъти бе канил Урсула на вечеря, а тя бе отказвала.
— Не, случваше се, но чак пък често… не.
Себастиан млъкна. Започваше да съжалява, че вместо това не отиде в кръчмата, но вече беше късно. Торкел го наблюдаваше мълчаливо, очевидно очакваше да продължи.
— Мисля, че е заради развода с Мике и така нататък — започна той. — Имаше нужда да поговори с някого.
— И избра теб вместо мен?
— Ами, било й е по-лесно. Искам да кажа… тя е умна. Няма как да не е знаела какво изпитваш към нея… а с мен никога не би излязло нещо сериозно. Беше… безопасно.
Себастиан леко вдигна рамене, за да подчертае колко е невинен. Урсула може и да я биваше повече в тайните, но никой не можеше да му стъпи на малкия пръст с лъжите, помисли си той самодоволно и се вторачи в Торкел с най-искрения си и открит поглед. Торкел не можа да се сдържи и се ухили насмешливо: