Точно това му се струваше странно за човек, убил двама души.
Още в девет сутринта Урсула отиде в очна клиника „Санкт Ерик“, за да се види с протезист, препоръчан от нейния лекар, и да изпробва бъдещето си „помощно средство“. Дразнеше се, че ги наричат така — беше по-скоро козметично, отколкото помощно средство. Лекарят й обаче твърдеше, че протезата е за предпочитане пред това да й зашие окото. Според него „окулярната протеза“ — какво хубаво име — помагала и за по-бързото психично възстановяване на пациента. Имал положителен опит с пациенти, които също като нея били крайно отрицателно настроени към идеята. По нейно лично мнение той преувеличаваше негативизма й. Беше загубила окото си и не изпитваше нужда да скрие този факт от останалия свят. Освен това в последно време бе привикнала с мисълта, че дясното й око е с превръзка. Отначало главоболието беше ужасяващо, но тя не знаеше дали се дължи на раните или на това, че лявото й око поема цялата тежест само. Може би и двете. Сега главата я болеше само от време на време и тя можеше да чете без затруднения, поне в продължение на час и половина, преди да се умори. Но лекарят й държеше на своето и накрая Урсула се предаде и отиде да се види с протезиста, който се оказа млада жена на име Зейнеб, която в продължение на петнайсет минути спокойно измери обема, обиколката и дълбочината на очната й ябълка и после й препоръча протеза от плексиглас. Обясни, че е едновременно издръжлива и лесна за употреба. Урсула нямаше мнение по въпроса за материала, но сама се изненада, че вместо да благодари и да си отиде, остана и продължи да говори с жената. Нещо в непрестореното държане на Зейнеб й допадаше. От лекаря получаваше диагноза, точно клинично описание на ефектите от нараняването й. От Торкел — човек, който се опитва да бъде до нея, но така и не се престрашава да говори за скритото под бялата превръзка. От Зейнеб получи нещо друго — освобождаващо усещане за нормалност, едва ли не сякаш две приятелки обсъждат прически или обеци, а не зеещата дупка на лицето й.
Колкото повече разговаряха, толкова по-принудена се виждаше да признае, че лекарят й се оказа прав. Може би беше необходимо нещо повече, за да се възстанови, от това да покрие раната с превръзка и после да си каже, че животът продължава. Може би точно затова се наричаше помощно средство. Защото помагаше.
Наистина.
Урсула не знаеше дали е вярно. Знаеше обаче, че отсега няма търпение да се види със Зейнеб след две седмици, за да пробва новото си око.
Когато се прибра у дома, беше весела и имаше много неизползвана енергия. Торкел бе звънял на мобилния, който беше забравила вкъщи. Не беше оставил съобщение. Но тя се досещаше какво иска.
Какво иска винаги.
Това обаче вече не я притесняваше. Сега по-скоро се радваше да си има някого, който не може да я изненада с каквото и да било.
Както правеше Себастиан Бергман.
Един път я посети в болницата. Един път. След като я простреляха в неговия дом, а стрелецът беше бившето му гадже. Един-единствен път.
Макар обикновено да гледаше да избягва неприятното и болезненото, също като него остана изненада. Учудена. Но сега трябваше да признае, че изненада и учуди и самата себе си. За малко да допусне същата грешка като едно време. Да допусне да изпитва чувства към него.
Предишния път той спа със сестра й.
Този път тя едва не умря.
Трети път нямаше да има. Колкото и да се опитваше той. Тя щеше да се погрижи за това. Сама бе позволила да се стигне дотук. Тя отвори вратата и го пусна. Първо трябваше да признае това пред себе си. Нещо в него я привличаше неудържимо. Отношенията им бяха сложни, както всичко останало в живота й и те не бяха черно-бели. Себастиан притежаваше толкова много качества, които тя харесваше. Интелекта му, оригиналния начин, по който гледаше на света, умението му винаги да намира изход от трудностите. Но преди всичко те толкова си приличаха. И двамата еднакво самотни. И двамата вечно търсещи любовта, която в следващия момент правеха всичко възможно да унищожат.
Ако той бе сериозно пострадалият, може би и тя щеше да го посети само веднъж. Последващи посещения само биха увеличили теглото, а носенето на тегло на плещите не беше по вкуса нито на Себастиан, нито на Урсула.
Те продължаваха напред.
Урсула седна пред компютъра и влезе в системата. Беше се натрупал доста материал. По-голямата част явно е била събрана, преди „Риксмурд“ да поеме случая. Но тя разпозна стила на Били в подредбата на папките и файловете.