— Винете себе си — прекъсна я Ваня. — Не аз съм лъгала през целия си живот.
Ана усети колко близо са до поредната кавга. Колко лесно стигаха дотук. Да, гневът на Ваня беше разбираем, но на нея й се искаше тя да разбере колко наранява тези, които я обичат най-много. Които я подкрепяха и стояха зад нея през целия й живот. Които лъгаха, за да я предпазят, не за да я наранят. Но Ваня само чакаше причина да избухне отново, затова тя се опита да понамали напрежението:
— Знам, знам. Извинявай, не искам да се караме. Не и днес…
Ваня изглеждаше склонна на временно примирие. Продължиха в мълчание. Надолу по „Валхалавеген“, на запад към „Нортул“.
— Къде отиваме? — наруши Ваня тишината, докато минаваха покрай „Сталместаргорден“.
— Ще ти покажа нещо.
— Какво?
Ана не отговори веднага. Ваня се извърна към нея:
— Обеща да ми обясниш в колата. Слушам те.
Ана си пое дълбоко дъх, но не отмести очи от пътя.
— Смятам да те заведа при баща ти.
— Можете да влезете.
Ерик Флодин се обърна към голямата бяла двуетажна къща. Фабиан Хелстрьом, криминалистът, който дойде с него от Карлстад, стоеше на верандата и сочеше сградата:
— Приключваме.
Ерик вдигна ръка, за да покаже, че е чул, и отново обърна поглед към пейзажа, който се простираше пред него.
Беше красиво.
Свежата трева, която покриваше земята чак до каменния зид. Зад него: ниви, които чакаха пролетта да напредне още малко, и отвъд тях — вечнозелените иглолистни дървета, които пък едва започваха да забелязват конкуренцията на нежните светли листенца на широколистните си събратя. Над откритото поле се носеше мишелов и от време на време нарушаваше тишината с провлачения си жален писък.
Ерик се поколеба дали да се обади на Пия, преди да влезе. Тя така или иначе щеше да научи за станалото и да изпадне в отчаяние. Тази история щеше да се отрази на цялата община.
Нейната община.
Само че ако й се обадеше сега, щеше да започне да го разпитва.
Щеше да иска да чуе подробности.
Щеше да иска да чуе всичко.
Той самият знаеше само онова, което научи от колегите, пристигнали преди него.
Тъй че какъв смисъл имаше?
Никакъв.
Пия ще почака, реши той. Хвърли един последен поглед към пясъчника вдясно. Следи от дъжда през уикенда върху жълто пластмасово камионче. Лопатка, покрит с пясък „Трансформър“ и два динозавъра.
Ерик въздъхна и се качи в къщата при убитите.
Фредрика Франсон стоеше до патрулната кола и като го видя, се присъедини мълчаливо към него. Беше пристигнала първа и го информира за видяното. Той я познаваше отдавна. Работеха заедно, преди да го повишат в старши комисар и да го прехвърлят в Карлстад. Добра полицайка. Старателна и отговорна. На ръст почти двайсет сантиметра под неговите сто осемдесет и пет и поне десет килограма над неговите седемдесет и осем. По-лесно е да я прескочиш, отколкото заобиколиш, така я описваха по-злобните колеги. Тя самата не коментираше теглото си. Всъщност и за нищо друго. Фредрика не беше особено словоохотлива.
Стори му се, че долавя миризмата на барут, когато се качи на верандата и зърна първата жертва. Не беше възможно. Знаеше го. Съдебният лекар му беше съобщил предварителното си заключение за часа на смъртта, след като набързо огледа труповете. Преди близо денонощие. Дори и пътната врата да е била затворена — а тя очевидно е била отворена, когато деветгодишното съседско дете дошло, за да потърси с кого да си играе — беше минало твърде много време, за да има каквато и да била остатъчна миризма на барут.
Ерик си сложи калцуни и бели найлонови ръкавици, след което пристъпи в къщата. Извърна поглед от великденската украса от брезови клонки с окачени шарени яйца край поставката за обувки и коленичи до жената, която лежеше по гръб на твърдия каменен под. Първата жертва от общо четири.
Четирима убити.
Две деца.
Семейство.
Още не ги бяха идентифицирали, но като собственици и обитатели на къщата бяха регистрирани Карин и Емил Карлстен със синове Йеорг и Фред, тъй че той силно би се изненадал, ако пред него не лежеше именно Карин Карлстен. Понякога, когато говореше с колеги от Стокхолм и Гьотеборг, та дори и от Карлстад, те се учудваха, че не познава всички в Туршбю. Та нали живееше там? Не е ли просто миниатюрно селце в гората? Ерик винаги въздъхваше с досада при тези въпроси. В общината живееха близо 12 000 души. Приблизително 4000 в града. Кой в Стокхолм познава 4000 души? Никой.