— Открадната е — рече Малин кратко и срещна спокойно погледа на Ваня.
— Той казва, че е открадната.
— С нищо не сте доказали противното.
Ваня се замисли трескаво какво може да се крие зад подобно необмислено решение. Като се изключи чистата некомпетентност — а Малин не правеше впечатление на некомпетентна — тя се сещаше само за още едно обяснение. Не беше нейна работа да пита и несъмнено щеше да прозвучи като обвинение, Торкел нямаше да одобри, но тя не можеше да си държи езика зад зъбите.
— Познавате ли го? Лично? — изтърси Ваня.
— Да не намеквате, че се държа непрофесионално, или смятате, че само защото се намираме извън Стокхолм, всеки познава всеки?
— Поне в Стокхолм щяхме да получим четирите си денонощия — отвърна Ваня предизвикателно.
— Не и тук. А за да отговоря на въпроса ви — не, не познавам Ян Седер лично, иначе не бих поела този случай.
Матин пак погледна документите си.
— Ян Седер носи обувки 41 номер. Отпечатъкът в къщата е 44, нали така казахте? — обърна се тя към Били.
— 43/44 — потвърди той тихо с ясното съзнание, че отговорът не работи в тяхна подкрепа.
Прокурорката кимна доволно и се завъртя към Ерик, който досега седеше в мълчание до Себастиан:
— Ерик, ти го познаваш малко по-добре. Има ли опасност да се укрие?
Всички насочиха вниманието си към Ерик. Сутринта беше помолил да присъства на срещата. Тогава се зарадва на утвърдителния отговор, на възможността да види отблизо как работи „Риксмурд“. Нямаше желание да се съюзява с никого, но в случая не беше възможно да угоди и на двете страни, затова се покашля леко и избра истината.
— Аз също не го познавам, но бих казал, че предвид ограничените му ресурси и всичко останало, рискът да се укрие е минимален.
Малин пак пусна самодоволната усмивка, която Ваня вече не можеше да търпи. Истината беше, че засега не намираше почти нищо за харесване у Малин Окерблад. Даже съвсем нищо.
— Би могъл да унищожи доказателства — обади се Били до нея.
— Дадох разрешение да се обискира домът му — отвърна Малин бързо. — Разполагахте с 24 часа. Ако там още има някакви доказателства, значи не сте си свършили работата.
Никой не отговори. „Каквото и да си приказваме — помисли си Торкел, — Малин Окерблад явно не държи да я харесват.“
— Тъй че, кажете ми, ако обичате, какви законови основания имаме да го задържим още.
Погледът на Малин се плъзна по лицата около масата. Никой не продума.
— Значи го пускаме.
Дебелата полицайка, която го беше отвела вчера, сега го закара до вкъщи. Не помнеше името й, но не му пукаше. Тя гледаше пътя и не бе изрекла и дума, след като, докато вървяха към колата зад полицейското управление, го попита дали иска да седи отпред, или отзад.
Е, освен:
— Лицето — беше казала и му беше подхвърлила някакъв вестник, докато чакаха портите да се отворят.
В първия момент не разбра за какво говори тя, но после видя как няколко души тичат към тях. Повечето носеха фотоапарати. Дълго преди да приближат колата, светкавиците засвяткаха. Той скри лицето си с вестника и чу разпокъсани въпроси, смесени с щракането на фотоапаратите, докато бавно минаваха покрай събралите се журналисти. След това излязоха на шосето и в колата настъпи пълна тишина.
Това го устройваше идеално. Баща му го беше възпитал да няма вяра на властите особено на полицията. Проклети бюрократи, които само усложняват живота на обикновените хора. Е, разбира се, случилото се беше ужасяващо.
Убийството.
Цялото семейство.
Две невинни момченца.
Но синът на Густав Седер за нищо на света нямаше да си говори с ченге. Женско, на всичкото отгоре. Ян я погледна крадешком. Униформа и оръжие. Крайно неженствена. Сигурно беше лесбийка. Точно като онези, за които телевизията и вестниците непрекъснато се мъчеха да го убедят, че могат да играят футбол. Лесбийки до една. В дома на Седер мъжете бяха мъже, а жените си знаеха мястото. Така беше естествено. Биология. Ако целта е била мъжете и жените да са равни, мъжете нямаше да бъдат толкова по-добри във всичко. Но в тази страна човек вече не можеше да го каже.
Той гледаше през прозореца. Отвъд нивите слънцето се отразяваше в тъмносините води на Велен, където той ловеше риба незаконно. Скоро щеше да си бъде у дома. След десетина минути. Мисълта му се зарея.