— Къде отиде Торкел? — попита Себастиан.
Ваня изведнъж доби развеселено изражение:
— Да се запознае с жената на Ерик.
— Странна задача за шефа на „Риксмурд“.
Ваня поклати глава:
— Не му е само жена, а и председател на общинския съвет. И явно е решила, че заслужава лично отношение.
Себастиан се ухили и даже му стана жал за Торкел. Още на втория ден да му се налага да се разправя с местните политици — Себастиан не го пожелаваше на никого. И така политическите игри бяха достатъчно уморителни, когато пристигнеше „Риксмурд“, особено пък в толкова малки населени места. А председател на общинския съвет, женен за местния шеф на полицията, вече идваше в повече. Като цяло този род задачи ставаха все по-трудни с всяка изминала година. Понякога имаше чувство, че работата на „Риксмурд“ все повече се превръща в дундуркане на политици, властимащи и журналисти и все по-малко в разследване на престъпления. Ако продължаваха така, в скоро време нямаше да могат да свършват нищо.
— Какво мислиш за Седер? — прекъсна Ваня размислите му.
Себастиан се обърна към нея. Изглеждаше малко по-весела. Пак добре.
— Крие нещо, но не е застрелял семейството — заяви той твърдо.
Ваня изглежда беше съгласна с него.
— Не разбирам защо Окерблад го пусна. Какво толкова, ако беше полежал още малко?
Внезапно на Себастиан му хрумна идея:
— Вместо да се жалваме от малоумната прокурорка, може да направим нещо по въпроса.
— Какво? Пак да го разпитаме? Не можем да го задържим. Няма никаква нова информация.
— Той не е голям умник, та може да извърши някоя глупост в момента, в който се прибере вкъщи.
— Какво например?
— Не знам. Но сме единодушни, че крие нещо. Значи може би е предприел нещо. Нещо, което трябва да видим.
Ваня се усмихна широко. Явно разбираше какво намеква той и намираше известна доза хумор в предложението.
— Искаш да го шпионираме ли? — Тя сякаш едва се сдържаше да не избухне в смях. — Ти и аз?
Той закима ентусиазирано.
— Някога шпионирал ли си някого? — попита Ваня скептично.
— Ти си по-скоро от онези, които идват впоследствие и обират всички лаври.
Не беше далеч от истината.
Той я погледна искрено:
— За всичко си има първи път. Нали?
Взеха един от цивилните автомобили на полицията в Туршбю и поеха през градчето на запад, пресякоха Е16 и продължиха на северозапад. Не след дълго навлязоха сред гори и диви полета. Най-вече второто, така че изразът „дълбоките вермландски гори“ не се връзваше много-много. Поне не покрай шосето за Йостмарк. Прекосиха езерото Шилен и за ужас на Себастиан в Родом Ваня взе да гледа джипиеса повече, отколкото пътя.
Двайсет минути след това спряха зад някакъв порутен хамбар недалеч от тесния път, по който бяха свили, и спряха двигателя. Себастиан я изгледа учудено.
— Ако паркираме по-близо, може да ни види — обясни тя и посочи през прозореца.
Себастиан различи зад дърветата, на около 500 метра, малка къща.
Ваня разкопча предпазния колан и слезе от колата. Себастиан остана.
— Мислех, че ще шпионираме от колата — запротестира той.
— Стига си се оплаквал. Идеята беше твоя — тросна се Ваня, заобиколи колата и отвори неговата врата.
Той беше принуден да слезе и да се надява, че краката му няма да се намокрят. Не се беше подготвил за горски преход, а както винаги носеше тънки ниски обувки.
— Стига си се цупил. Нали искаше чист въздух — подкачи го тя и го поведе напред.
Вървяха през гъстата гора към къщата на Седер. Закачаха се в клони и храсти. Себастиан съжали още след няколко крачки. Не след дълго чуха кучешки лай.
— Има куче, разбира се. Няма как да се приближим повече, без да ни види. — Ваня приклекна зад голям, покрит с мъх, камък.
— Има ли значение? Искам да кажа… какво повече ще направи, освен да залае? То и сега лае.
— Ако някой дойде, ще залае по друг начин.
Себастиан реши да не спори, нищо не разбираше от кучета, знаеше само, че не ги харесва. Погледна към къщата, която се мяркаше зад дърветата. На нищо не приличаше. Безлична стара развалина. Прозорците бяха тъмни, вътре нямаше каквато и да било светлинка. На неокосената морава отпред беше паркиран зелен пикап. По-близо до тях, край една вада, се намираше заграждението на кучето. Висока телена ограда и зад нея — голям саморъчно правен дървен сандък с изрязан с трион вход. Кучето, което подтичваше навътре-навън, представляваше рошав сив звяр с дебел кожух и завита над гърба опашка. Нещо като шведски йемтхунд, предположи Ваня. То продължаваше да лае.