— Това куче денонощно ли се дере? Как го изтърпява, да му се не види?
Себастиан погледна към заграждението. Сега беше почти изцяло скрито зад къщата, но му се стори, че вижда нещо в клетката.
Нещо, което не бе забелязал преди.
Нещо голямо.
— Да идем още малко нагоре, за да виждаме по-добре — прошепна той решително.
Ваня погледна първо него, после оградата. Сега и тя го забеляза. Нещо сиво, облегнато на стената на сандъка, в който живееше кучето. Дали беше чувал? Не беше сигурна.
Себастиан се изправи и забърза нагоре, за да огледа по-добре. Вече не му пукаше дали някой ще го забележи откъм къщата; трябваше да разбере какво е това. Ваня се затича подире му. Настигна го точно когато приближиха достатъчно, за да го видят.
Определено там седеше нещо.
Нещо, което не биваше да бъде там.
Човек.
Ерик пристигна пръв. Докато чакаха, Себастиан и Ваня решиха да пуснат кучето. Не докоснаха стопанина му, облегнал гръб на малката порутена кучешка колиба. Държеше в ръце пушка-помпа. Изглеждаше точно като онази „Бенели Супернова“, 12-ти калибър от снимките в материалите по разследването. Прикладът беше подпрян между краката му, дулото сочеше към мястото, където доскоро се е намирала главата. Сега имаше само остатъци от нея. Дясната буза, долната челюст и големи части от врата липсваха изцяло. Ударната сила беше унищожила всичко по пътя си, а концентрираните наранявания сочеха, че разстоянието между дулото и тялото е било минимално. Вероятно е била притисната под долната челюст при изстрела.
Въпреки това бяха съвсем сигурни, че това е Ян Седер. Макар по-голямата част от лицето да липсваше, и носът, и лявото око бяха непокътнати. Челото също като цяло беше здраво и червеният му перчем изглеждаше като клоунска перука, поставена върху миш-маш от кръв, мозък, зъби и кости. Изглеждаше ужасяващо.
Ерик отиде при трупа. Бяха го подготвили за сцената, но той все пак пребледня.
— Седер ли е? — попита, макар да знаеше отговора.
Често се случваше, когато човек се изправеше пред подобен ужас. Оставаше му само очевидното.
— Да, заварихме го така — отговори Себастиан. — Кучето лаеше като лудо.
Ерик пак погледна трупа. Опита се да изглежда спокоен и делови, но не се получи кой знае колко.
— По дяволите — успя да продума само и видя с периферното зрение как Торкел пристига и паркира колата си до неговата.
— Как смятате? Самоубийство? — продължи Ерик и се завъртя към Себастиан, който го изгледа скептично:
— Не съм нито съдебен лекар, нито техническо лице. Искате да гадая ли?
— Изглежда прекалено идеално — намеси се Ваня, която идваше към тях.
Беше отишла да търси въже и бе завързала кучето за едно дърво недалеч. То продължаваше да лае. Ерик я погледна неразбиращо:
— Какво искате да кажете?
Тя посочи оръжието в бледите мъртвешки ръце на Седер:
— Обзалагам се, че това е пушката, убила Карлстен.
Ерик клекна и се вгледа в оръжието.
— Възможно е. Същият тип и модел.
— Точно това ме притеснява — кимна Ваня. — Защо му е да използва оръжието на убийството, за да се самоубие?
— Може би за да признае вината си?
Себастиан смяташе да остави Ваня да се занимава с това, а той да отстъпи крачка назад. Сега бяха екип, а в екипа понякога се налага да свириш втора цигулка. Само че нещо у Ерик Флодин го предизвикваше и той не можеше да си мълчи.
— Значи, след като си е направил труда да си осигури алиби и е отричал цяло денонощие, прекарано в разпити, той се е прибрал вкъщи, взел е оръжието, което е скрил толкова добре, че никой от нас не го намери, и се е застрелял. Правдоподобно ли ви звучи?
Ерик не отговори веднага. Точно сега не му беше до спорове със Себастиан. Но след като видя скептичната и презрителна физиономия на колегата си, той също не се сдържа.
— Не можем да знаем как е размишлявал — отвърна почти яростно. — Не е изключено, нали така?
— Сигурно животът ти е прекрасен. — Себастиан вече дори не се опитваше да скрие сарказма си. — Толкова пълен с възможности.