Защото това наистина беше важно за нея. Тя беше полицайка. Професията определяше личността й до голяма степен. Може би изцяло. Особено сега, когато вече дори не беше нечия дъщеря.
Той трябваше да си го припомни. Обеща си го. Щеше да й покаже защо е избрал да работи в полицията. Оттук нататък щеше да бъде наистина добър.
Телефонът на Торкел иззвъня. Оказа се Урсула.
Ако се съди по изражението на Торкел, ставаше нещо важно.
Не само Себастиан бе добър в работата си.
Урсула също.
Много добра.
Били паркира вана пред бялата двуетажна къща и всички слязоха. Цареше пълна тишина и спокойствие, с изключение на синьо-бялата полицейска лента на верандата, която се развяваше от бурния вятър. Себастиан погледна постройката колебливо. Труповете не бяха вътре, знаеше го, но въпреки това му прилошаваше при мисълта да влезе в къща, където са загинали деца.
— Идваш ли? — попита Ваня откъм пътната врата.
Торкел и Били вече се бяха скрили вътре. Себастиан кимна и дълбоко пое въздух. В крайна сметка бе виждал какво ли не и ако искаше да изпълни новото си обещание и да помогне с разследването повече, отколкото в предишното, трябваше да стисне зъби и да даде всичко от себе си.
А това включваше посещение на местопрестъплението, независимо дали иска, или не.
Той вдигна лентата и мина под нея, изкачи седемте стъпала до Ваня и се спря. На метър-два зад вратата на пода в антрето се виждаха големи петна засъхнала кръв. Себастиан отвори папката, която носеше, и прелисти до снимките, направени от техническите лица. Карин Карлстен, просната по гръб. Прогорената дупка в белия пуловер.
— Какво мислиш? — попита Ваня и се наведе към него, за да погледне снимката.
Себастиан вдигна очи, огледа пътната врата, обърна се към верандата, пак се завъртя.
— Планирано е — промълви. — Не е внезапен импулс, нито е извършено в състояние на амок.
— Откъде знаеш?
— Не знам, просто много неща сочат за това.
Той пак се завъртя и посочи двора, където бяха паркирали вана.
— Ако се е намирал някъде другаде, когато се е вбесил на семейството, е трябвало да отиде до вкъщи, да вземе пушката, да паркира, да се втурне насам, да бутне вратата и направо да нахлуе. А това тук — той посочи с ръка, — това сочи, че е почукал, изчакал, приготвил се е и е притиснал пушката в гърдите й, когато е отворила.
Прескочиха внимателно кръвта и влязоха в къщата.
— Дали е убивал и преди? — попита Ваня, когато приближиха кухнята. — Има ли смисъл да проверяваме стари неразрешени убийства?
— Може би. Във всеки случай няма да му е проблем да го направи отново — отвърна Себастиан.
Подминаха Торкел и Били, които се бяха спрели в кухнята. Себастиан хвърли бърз поглед на петното кръв край масата, където следите от детски крака още бяха ясни.
— Не и след това.
— Ян Седер е доказателство за това.
— Да, май да…
Торкел видя Себастиан и Ваня да продължават към стълбището, извади телефона си и набра номера на Урсула. Тя вдигна още след първия сигнал.
— В къщата сме. Къде е това, което си видяла?
— В кухнята ли сте?
— Да.
У дома, в апартамента си, Урсула се облегна назад на стола и затвори очи. Макар да стоя далеч от компютъра, докато чакаше Торкел да отиде на местопрестъплението, главоболието й се беше усилило.
— Следите и кръвта още ли са там, или на някое местно дарование му е хрумнало да почисти?
Торкел се усмихна. Каквото и да ставаше, тази жена не губеше пълната си липса на доверие към всички полицаи, които не работят в „Риксмурд“.
— Още са тук.
— Измерете ги. По дължина.
— Защо?
— Искам да проверя нещо — отвърна Урсула и Торкел усети от тона й, че няма смисъл да я моли да разясни.
Обърна се към Били:
— Моля те, измери следите.
Били понечи да попита защо, но си замълча, излезе от кухнята и изтича до вана. Торкел изчака да се отдалечи, преди да продължи разговора си с Урсула.
— Как се чувстваш? — попита я със значително по-нежен глас. — Струваш ми се уморена.
— Страшно ме цепи главата.
— Ще работиш само ако имаш сили.