— Достатъчно си почивах.
Тя пак се наведе към компютъра, отвори документ, в който беше маркирала няколко точки.
— Липсваш ми — промълви Торкел още по-тихо.
— Благодаря ти, много мило — отговори тя и увеличи текста на екрана.
Знаеше, че е прозвучало грубо, но в момента нямаше сили едновременно да радва Торкел и да се съсредоточава върху работата, а между двете работата определено беше по-важното.
— В антрето е имало обувки и ботуши, трийсет и втори номер. Така пише в материалите, които получих.
— Щом го пише, значи сигурно е вярно. Искаш ли да проверя? — Торкел хвърли поглед към поставката за обувки в антрето. — Всичко е оставено както си беше.
— Не, няма нужда — отвърна тя и той чу щракане по клавиатура в слушалката. — Около двайсет сантиметра и половина.
— Кое?
— Ако носиш трийсет и втори номер, ходилото ти е около двайсет сантиметра и половина — обясни Урсула и отново затвори очи от внезапна болка в главата; панадолът изобщо не беше помогнал. — Колко големи са следите?
— Още не знаем — отговори Торкел и в същия момент Били се върна в кухнята с метър в ръка.
Торкел кимна към следите в засъхналата кръв и Били коленичи до тях.
— Смятаме, че момчето от гардероба е притичало през кухнята след втория изстрел и е минало през кръвта на брат си — започна Урсула, стана и отиде в банята. — Само че първо, следите са от ходене, не от тичане и второ, момчето от гардероба има твърде малко засъхнала кръв по ходилата, за да е нагазило в локвата в кухнята.
Тя отвори шкафа в банята и извади кутийката „Ардинекс“, взе една таблетка и я пъхна в устата си. Свали телефона от ухото си, наведе се към крана и пи вода. С тласък на врата глътна таблетката, сложи слушалката на ухото си и излезе от банята.
— Дори да е обърсал повечето по пода или по някакъв килим по пътя към спалнята, ходилата щяха да изглеждат другояче.
Тя пак седна през компютъра и отвори снимките на шестгодишното дете, което се беше опитало да се скрие. Изпитваше физическа болка всеки път, като ги поглеждаше.
— А тук имаме само отделни петна кръв, вероятно негова собствена.
Били се изправи и Торкел го изгледа въпросително.
— Около двайсет и три сантиметра.
— Отпечатъците са по двайсет и три сантиметра — предаде Торкел на Урсула.
Тя не отговори. Чуваше се само щракането по клавиатурата.
— Номер 35/36.
Торкел внезапно осъзна какво му казва Урсула, какво е открила и доказала с тяхна помощ.
Отпечатъците в кръвта не принадлежаха на момченцето в гардероба.
В къщата е имало още някого.
— Кой може да направи такова нещо?
Ваня и Себастиан стояха един до друг и оглеждаха гардероба. Себастиан държеше отворената папка, но никой от двама им не поглеждаше снимките. Следите в гардероба го правеха ненужно. Непоносимо.
— Да убие дете, имаш предвид? — изясни си Себастиан.
— Да.
— Повече хора, отколкото си мислиш.
Ваня го изгледа въпросително.
— За да го направиш, трябва да дехуманизираш жертвата, вече да не е… човек за теб. — Себастиан млъкна.
Навън се чуваха птичи песни и чуруликане.
Пролетни звуци.
Пълни с живот.
— А стигнеш ли дотам, възрастта на жертвата не играе никаква роля — продължи Себастиан и затвори папката.
Обърнаха се и напуснаха спалнята. Излязоха в тесния коридор. Ваня пак хвърли бърз поглед към кръвта по вратата на банята.
— Всичко това казва ли ти нещо за личността на извършителя? — Тя направи жест, който обхвана цялата къща.
Преди Себастиан да отговори, викът на Торкел от долния етаж прекъсна разговора им.
Искаше да слязат при него.
Веднага.
Каза им, че са сгрешили. Не малкото братче е притичало през кръвта.
Бил е някой друг.
Размерът на отпечатъците говореше за дете или дребна жена. Най-вероятно дете, тъй като никой не се беше обаждал в полицията. Въпросът беше кое.
— Говорих с Ерик — подвикна Били още преди да е влязъл при тях в кухнята. — От сряда насам няма обявени за издирване деца. Нито пък жени.
Торкел се обърна към Ваня:
— Питай съседите дали знаят кой може да е бил тук.
Ваня кимна и излезе.
— Претърси къщата още веднъж — нареди Торкел на Били. — Виж дали можеш да намериш следи от пети човек.