Били се завъртя и се върна на горния етаж. Себастиан остана на място. Взираше се в отпечатъците в кръвта, после погледна към дневната. Какво всъщност се е случило тук? Застрелват майката. Застрелват големия син, а после? Дали в дневната са гледали телевизия двама, а не един? Малкото братче и още някой? Братчето хуква. Покрай убиеца. Нагоре по стълбите. Убиецът знае, че семейството се състои от двама възрастни и две момченца, току-що е застрелял едното и е видял другото, затова дори не поглежда към дневната, където се крие трето дете.
Възможно е.
Дори вероятно.
Ами после?
— Ела с мен — прекъсна размислите му Торкел.
Тръгнаха след кървавите отпечатъци до мястото точно преди стълбището, където изчезваха.
— Явно не се е качил горе — промълви Торкел замислено.
Вдясно, точно до стълбите, имаше малък кабинет. По-нататък — две врати. Едната водеше към баня с вана, двойна мивка и тоалетна.
Другата — към комбинация от перално помещение и килер. Стаята беше дълга и тясна, а препълнените полици с какво ли не — от градински инструменти до хокейна екипировка — на стената срещу пералнята и центрофугата създаваха усещане, че е още по-тясно. След няколко метра стаята правеше деветдесетградусов завой и завършваше с друга врата. Торкел я бутна. Заключена. Хвана топката и я завъртя. Пред тях се разкри моравата. Той огледа вратата. Стар модел, не ти трябва ключ, за да заключиш. Достатъчно е да я затвориш на излизане. Нямало е причина полицаите, дошли на адреса, да й обърнат специално внимание.
Торкел и Себастиан излязоха под слънцето зад къщата.
— Ставаш свидетел на четворно убийство — проговори Торкел. — Избягваш оттук. — Той се завъртя и огледа околността. — Накъде поемаш след това?
Себастиан усети, че въпросът е риторичен, но реши да отговори:
— Всеки действа по различен начин.
Направи няколко крачки през моравата, завъртя се към гората. Не се виждаха никакви постройки, които да предложат укритие.
— Някои биха избягали веднага — продължи той и пак погледна Торкел. — Възможно най-далеч, без да се замислят. Други биха се държали учудващо здравомислещо.
— В смисъл?
Себастиан извърна поглед към заключената задна врата, представи си как се отваря и навън изскача дете или жена. Студът навярно го е сковал веднага.
— В девет сутринта е било доста мразовито. Другите бяха по пижами, а за него — или нея — знаем, че е бил на бос крак.
Торкел се вторачи в Себастиан:
— Пак се е прибрал вътре?
— Не, вратата се е заключила.
Тръгнаха към предния вход на къщата. На ъгъла Торкел пак се спря. Тревата под улука беше изгнила и бе заместена от влажна гола земя.
Отпечатък от бос крак. Заради рядката кал беше размазан, но Торкел прецени, че е горе-долу същия размер като онези в кръвта в кухнята.
Лицето се е върнало. Към входа.
Торкел почти се затича нагоре по стъпалата до верандата. В антрето се спря и изчака Себастиан. Протегна ръка към него. Себастиан носеше само папката, затова предположи, че това иска Торкел и му я подаде.
Торкел я отвори.
— Не са намерени обувки номер 35/36. — Той затвори папката и се обърна към Себастиан. — Смяташ ли, че лицето, което е избягало, се е върнало, за да вземе обувки и връхна дреха?
— Така изглежда.
— Горе в банята имаше пет четки за зъби. Намерих и това.
Торкел и Себастиан се завъртяха. Били стоеше до кухненската врата и държеше в ръката с ръкавицата червен куфар.
— Беше в стаята на момчетата.
Торкел отиде при него.
— Провери ли какво има вътре? — попита.
Били кимна.
— Най-вече дрехи. Номер 146. Момичешки дрехи.
Тя пристигна.
Зад ниска ограда се откриваше планината и пътят към забравата. Каменистият пролом щеше да я погълне. Да я скрие външно, точно както беше скрита вътрешно.
Тя клечеше зад храстите толкова близо до входа, колкото можеше да се приближи без риск да бъде открита и забелязана в откритото поле пред пещерата.
Не се виждаше жив човек.
Не се чуваха нито автомобили, нито гласове.
Тя се изправи и пресече възможно най-бързо покритата с чакъл полянка до оградата. С тел за грубата мрежа бе закрепена релефна жълта метална табела с картинка на полицай с вдигната длан и отдолу текст „Влизането забранено. Родителите носят отговорност за децата си“. Оградата беше висока не повече от метър и тук-таме коловете бяха полегнали към земята.