Щеше да я прескочи без затруднение.
Преди да пристъпи в мрака, се поколеба. Щеше да огладнее.
Не беше яла от сутринта, когато излапа втория сандвич, като само махна червения лук. Пи единствено йогурт. Но сигурно нещата щяха да се наредят. Помнеше, че водата тече под земята, филтрира се и капе по стените на пещерите. Формира подземни езера.
И въпросът с храната щеше да се уреди някак. Носеше консервите от къщата. Нямаше да чака дълго. Беше толкова близо. Само още няколко метра и щеше да изчезне завинаги. Да стане недостъпна.
И външно, и вътрешно.
Момичето забърза напред, прескочи оградата и влезе решително в старата пещера.
И потъна в мрака.
— Никол Карлстен.
Били закрепи снимка на таблото в кабинета им, докато Ваня преглеждаше книжата пред себе си. Тъмнокосо десетгодишно момиче им се усмихваше от типична училищна снимка.
— Десетгодишна, живее в Стокхолм. Братовчедка на момчетата.
— И сме сигурни, че е тя? — обади се Ерик от мястото си до вратата.
— Не, не сме сигурни — отговори Ваня. — Семейство Туршон казаха, че от време на време идвала през ваканциите, но не знаеха дали е била тук точно тази седмица.
— Ами родителите й къде са? — Себастиан се изправи и отиде при таблото.
— Потърсихме майка й още в началото, за да съобщим за смъртта на сестра й, но не я открихме. Говорих с шефа й в СИДА, Агенцията за международно развитие. В момента се прибира от Мали.
— Кога ще дойде? — попита Торкел.
— Явно покритието на мобилните телефони, както и редовността на полетите от Мали са малко нестабилни — отвърна Ваня. — Никой не знае със сигурност.
— Искам я тук, веднага щом кацне — нареди Торкел и също се изправи.
Понечи да закрачи напред-назад, както му беше навик, но стаята не беше достатъчно просторна, затова застана до прозореца със скръстени ръце.
— Съседите изобщо не споменаха за дете, което често идва на гости, а ако майката е в Африка, това обяснява защо никой не го търси — обобщи той. — Затова засега приемаме, че е тя.
Всички кимнаха в знак на съгласие.
— Знаем ли нещо повече за момичето? — обърна се Торкел към Ваня, която отново насочи вниманието си към книжата пред себе си.
— Десетгодишна, както казах, родителите са разведени, живее с майката, бащата е в Бразилия, доколкото разбирам, не поддържат никакъв контакт.
Дали Себастиан си въобразяваше, или в гласа й се долавяше горчивина?
— Според учителката е интелигентна и зряла за възрастта си. — Ваня събра листовете и сви рамене. — На десет години е, няма кой знае каква информация.
— Сигурни ли сме, че е избягала?
Всички, дори Себастиан, се обърнаха към Били.
— Може да е отвлечена — поясни той. — Убиецът може да е взел якето и обувките й от антрето, за да не я търсим.
— Не — възрази Себастиан. — Ако я беше видял, щеше да я убие.
— И ти го знаеш, така ли? — ядоса се Били.
Не беше новост за него Себастиан да го поправя и поставя думите му под въпрос, но все пак намери нещо особено дразнещо в надутия му тон.
— Да.
— И откъде си толкова сигурен?
— Работата ми е да бъда сигурен в тези неща. А аз съм добър в работата си.
Очите им се срещнаха. Били си замълча. Нямаше надежда да победи в подобен спор. Каквото и да мислеха за Себастиан останалите в екипа, никой не поставяше под въпрос уменията му.
— Значи изчезнала. Не отвлечена — прекъсна ги Торкел и с това потвърди мислите на Били.
Себастиан отново насочи вниманието си към снимката на таблото.
Тъмна коса, прибрана на конска опашка с изключение на две къдрици, пуснати свободно около лицето й. Червен пуловер върху бяла риза. Усмивка, която разкриваше зъбите и стигаше до големите кафяви очи.
Сабине също имаше тъмна коса и кафяви очи.
— Себастиан…
Той се сепна и се върна в настоящето. Торкел и останалите го гледаха, сякаш очакваха отговор на някакъв въпрос. Какъв — той нямаше представа.
— Какво има?
— Момичето. Никол. Какво мислиш за нея?
Себастиан помисли малко, преди да отговори.
— Скрила се е в дневната. Изчакала е убиеца. Върнала се е да си вземе дрехите, за да не измръзне. — Той направи кратка пауза и пак се вгледа в усмихнатото момиче на снимката. — Не тича сляпо напред-назад. Крие се.