— Къде?
— Поне е ясно, че не иска да отиде в полицията. За две денонощия лесно можеше да се добере дотук. Явно планът й е друг.
Той пак се завъртя към снимката, прокара пръсти по нея, все едно по този начин щеше да научи какво се върти в главата й.
— Не е сигурно, че ние бихме го намерили за разумно, но за нея изборът е очевиден. Действа логично, но по своя собствена логика.
— Много ни помогна — обади се Били тихо, но не достатъчно, че Себастиан и всички останали да не го чуят.
Ерик гледаше четиримата от „Риксмурд“ с нарастваща тревога. Отношенията в екипа не изглеждаха особено гладки.
— Какво искате да направим ние? — обърна се той към Торкел, който дълбоко си пое въздух.
Да, какво искаше да направят те?
Малко момиче. Вероятно травмирано. Липсващо от над две денонощия. Очевидното решение беше да съберат възможно най-много хора, които да помогнат в търсенето, но в това се криеше риск да разкрият пред убиеца, че има свидетел. На теория това би изложило детето на още по-голяма опасност.
Алтернативата беше да го държат в тайна възможно най-дълго, да не искат помощ за издирването и с това да рискуват да не го намерят.
Той усети, че всички чакат отговора му.
Алтернативата всъщност не беше алтернатива.
— Включваме всичко налично.
Торкел прецени, че са се събрали около осемдесет души. Повечето бяха спешно мобилизирани от Националната гвардия и допълнителни подкрепления от полицията, но имаше и немалко доброволци, а говорителката на „Изчезнали хора“ обеща да удвои броя им до сутринта, ако все още е необходимо. В полицейското управление се събра твърде много народ на твърде малко място, затова се преместиха на открито. Пред сградата се получи нещо средно между оперативка и пресконференция — около Ерик Флодин и голямата му карта се събраха онези, които щяха да участват активно в търсенето на момичето, а репортерите се наредиха в кръг около тях.
Били обикаляше и фотографираше всички събрани, тъй като Себастиан им напомни, че не е необичайно убиецът да се върне на местопрестъплението или да се опита да се включи в разследването.
Торкел търсеше Себастиан, но от него нямаше следа. Сигурно се беше скрил вътре… Той самият също се държеше настрана. Ерик познаваше района, познаваше хората, по-добре той да ръководи търсенето, макар чисто формално да не участваше в разследването.
Торкел плъзна поглед по лицата на събралите се хора и разпозна едно от тях. Пия Флодин. Изглеждаше потисната. След пет убийства за два дни й липсваше само изчезнало дете. Той леко се изненада, че е дошла; очакваше да повика пиарите на общината, за да овладее щетите върху репутацията. Не, всъщност не… всички камери бяха тук, а изборите щяха да бъдат тази година.
Торкел продължи да оглежда множеството и забеляза как Аксел Вебер се отделя от тълпата журналисти и идва към него.
Миналата година Вебер разкри история за двамата търсещи убежище афганистанци, изчезнали безследно, и я свърза с убитото семейство в планината и „Муст“ — Военно разузнаване и национална сигурност. Нямаше обаче кой знае какъв ефект. Достатъчно хора се бяха постарали да потулят всичко. И бяха успели.
Вебер застана до Торкел с бележник в ръка.
— Смятате ли, че е видяла убиеца?
— Слушайте Ерик и ще научите каквото ви трябва.
— Ако напиша, че е видяла убиеца, ще ме опровергаете ли?
Торкел се обърна към журналиста:
— Не знаем какво е видяла. Искаме само да я намерим.
— Значи без опровержение?
Торкел не отговори, а отново насочи вниманието си към Ерик, който вече приключваше. Не разполагаха с кой знае колко часове дневна светлина. На всички беше раздадена снимка на Никол. Посочиха им къщата, от която е изчезнала. Вероятно преди над 50 часа. Бяха изчислили средна скорост, като отчетоха и възможността да обикаля в кръг. По този начин набелязаха няколко района, където беше най-вероятно да се намира, и сега ги разпределиха на групи. На всяка група поставиха водач — Ваня, Торкел, Били, един офицер от Националната гвардия и представителят на „Изчезнали хора“. Всеки от тях отговаряше за района и докладването.
Информираха ги за телефонни номера, раздадоха им радиостанции, пакети с храна и термоси.