Накрая Ерик съобщи, че той ще остане на място, за да работи като свързващо звено между групите и да отговаря за цялото търсене. Всички щяха да докладват на него.
Колите потеглиха и дворът на управлението бързо опустя.
Ерик видя как последният автомобил свива наляво по „Берйебювеген“ и тръгна към входа. Пия го настигна.
— Говори ли с Франк?
Ерик се спря.
— Не.
— Може би трябва.
Той се замисли. Определено предложението на Пия не беше за отхвърляне. Франк Хеден беше местният пазач на дивеча. Никой не познаваше горите около Туршбю по-добре от него и кучетата му, но миналата година навърши шейсет, а няколко месеца след това го диагностицираха с рак на костите. На Ерик му беше неудобно да го моли за помощ.
— Ако искаше да участва, щеше сам да дойде… — започна той, но не довърши.
— Ако искаш да ти помогне, предай му много поздрави от мен и той веднага ще дойде — прекъсна го Пия и го хвана за ръка.
Вероятно беше вярно.
Франк Хеден бе работил в местното звено на социалдемократите дълги години. Той беше председател на общинския съвет по времето, когато Пия влезе в политиката и по пътя й нагоре по стълбицата се превърна в нещо като неин ментор. Бяха близки.
Ерик се поколеба и после кимна. Струваше си да пробва.
— Чудесно. — Пия го целуна по устата и го изпрати до колата.
Той й помаха, докато потегляше, и тя му отвърна с усмивка, която изчезна в мига, в който Ерик се скри от погледа й.
Трябваше да намерят момичето.
Трябваше да сложат край на това.
В обедната почивка написа „Туршбю“ в „Гугъл“ и след сайта на общината и „Уикипедия“ първите три страници се занимаваха изцяло с убийството. Определено не беше добре за общината, а онова, което не беше добре за общината, не беше добре и за нея.
А тя искаше да й е добре.
Себастиан седеше във временната им щабквартира. Няколко минути бе постоял на двора да слуша, но бързо му доскуча и се прибра, след като решително — и не особено любезно — отклони предложението да помогне в търсенето.
Себастиан Бергман не обикаляше по горите с викове. Точно за този род дейности разполагаха с пенсионирани военни, отегчени от училището гимназисти, безработни и домакини. Не с един от водещите криминални психолози в Европа.
Твърде малък стимул.
Твърде много природа.
Той вдигна поглед към отсрещната стена.
Никол…
Кой е сторил това?
Вероятно мъж — жените масови убийци се срещат изключително рядко. Но кой отива в нечия къща с пушка, решен да убие четирима души, двама от които деца?
Някой, който мрази. Който иска отмъщение или не вижда друго решение на проблемите си. Във всеки случай имаше някакъв личен мотив, в това бе убеден. Затова и предложението на Торкел към съседите за всеки случай да заминат за известно време беше пълна идиотщина. Тук не ставаше дума за ненормалник, който безредно обикаля от къща на къща. Беше целенасочено и планирано. Според убиеца семейство Карлстен са заслужавали да умрат.
Никол…
Дали Карлстен са направили нещо на убиеца, нещо лично? Вероятно. Или поне той така го е приел. Но защо е трябвало цялото семейство да бъде наказано? Защо децата? Било е важно за него всички да умрат. Потърсил е момчето в гардероба…
Себастиан погледна линията с хронологията на събитията. СЕДЕР ЗАПЛАШВА КАРЛСТЕН ПРЕД БАСЕЙНА. Ян Седер е бил друго. Бил е заплаха. Наложило се е да го елиминира, за да не го постави в опасност. Семейството е било главната цел.
КАРЛСТЕН СА ЗАСТРЕЛЯНИ.
Никол…
Защо сега? Защо ги е застрелял сега? Дали нещо се е случило, или се е променило наскоро, или убиецът е трябвало да събере кураж? Сам да се убеди. Да ги превърне в символи, а не в хора, за да има сили да го стори? Това отнема време…
СЪСЕДСКОТО МОМИЧЕ ГИ НАМИРА. СНИМКИ НА ГИЛЗА. ГИПСОВА ОТЛИВКА ОТ БОТУШИТЕ.
Никол…
Вратата е била отворена, когато съседското момиченце е дошло. Не бил направен какъвто и да било опит да се скрият труповете. Какво показваше това? Че не е имало никакво значение дали някой ще ги открие. Защо? Убиецът не е избягал. Останал е в района или поне не се е отдалечил много. Убил е Ян Седер в рамките на два часа след официалното му освобождаване от полицията…
СЕДЕР УБИТ В КУЧЕШКОТО ЗАГРАЖДЕНИЕ.
Никол…
Себастиан прекъсна размислите си. Погледът му непрекъснато биваше привлечен натам. Към усмихнатото момиченце на училищната снимка с тъмната коса и кафявите очи.